20 тона злато, стратегически резерв на България, формиран отпреди установяването на комунистическия режим, е продал тайно Тодор Живков на Съветския съюз в началото на 60-те години на миналия век, за да спаси социалистическата държава от фалит.

Това престъпление на века разкрива Христо Христов, най-добрият български разследващ журналист. Той е завършил проучванията си върху

фалитите на комунистическия режим в България,

и ще ги представи в поредица публикации във в. "Дневник" от понеделник, 5 ноември.

През 45-годишното си съществуване комунистическият режим в България е фалирал два пъти - през 1960 и 1987 г., и още един път е бил на крачка от фалита през 1978 г., пише днес вестникът в анонс за предстоящата поредица.

"За да скрие първата катастрофа и да изплати част от натрупания необслужваем дълг към Съветския съюз, генералният секретар на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков еднолично и без да уведоми нито правителството, нито партийното ръководство, е продал на Москва стратегическия златен резерв на страната, натрупан до 9.ІХ.1944 г."

Това престъпление разкриват секретни и строго поверителни документи от заведеното през 1990 г. Дело № 4, познато като делото за икономическата катастрофа на България. То трябваше да изясни причините за икономическия крах на страната, довел и до падането на комунизма през 1989 г., но беше прекратено през 2005 г. без резултат.

През 1990 г. Андрей Луканов и другите политически наследници на Живков съобщиха официално за фалита на държавата. Тогавашният премиер Луканов обяви едностранно мораториум върху плащанията по външния дълг, който се оказа над 10 млрд. долара и за който българските граждани не подозираха, припомня Христо Христов.

Делото е събрало поверителния архив на БНБ, архива на Българската външнотърговска банка, Министерството на финансите, Министерството на външната търговия, Министерството на външноикономическите връзки, Министерството на икономиката и планирането, засекретената фирма за търговия с оръжие "Кинтекс", секретни партийни и правителствени решения.

Авторът отбелязва, че документите - близо 1200 тома - разкриват причините, заради които

България на два пъти е била доведена до банкрут от управлението на комунистическата партия,

а след 1987 г. икономиката й е била поддържана на изкуствено дишане с помощта на огромните кредити от западни държави и банки.

Разследването на журналиста показва, че социалистическата държава е изпаднала в неплатежоспособност още на 15-ата година от съществуването си. Това се дължи най-вече на неразумното използване на външните заеми, които към 1960 г. са достигнали 3 млрд. лв.

Освен на западни банки управлението на БКП дължи огромни суми на СССР, за което висшето ръководство на БКП е критикувано от тогавашния съветски ръководител Никита Хрушчов.

За да спаси положението, Живков тайно предлага на Хрушчов да купи българския стратегическия златен резерв, за да бъдат върнати част от задълженията към Москва.

Златният резерв е възлизал на над 20 тона злато и е формиран отпреди установяването на комунистическия режим. Дотогава никое правителство не е посягало на него, дори по време на двете национални катастрофи, свързани с войните през 1913 и 1918 г.

Сделката става при

пълна секретност и без решение нито на висшето ръководство на БКП

- Политбюро, нито на правителството. В следващите няколко години поради перманентната криза Живков продава още 10 тона злато.

Загубата за страната е огромна, тъй като малко по-късно цената на златото на международните пазари се покачва десетократно. Именно състоянието на фалит се оказва и основният мотив Живков да предложи на Хрушчов България да се присъедини като 16-а република към СССР.

За годината на втория реален фалит на българската държава при комунизма следва да се смята не 1990 г., когато официално беше обявен, а 1987 г. Тогава външният дълг на страната надхвърля 6 млрд. долара и обслужването му през следващите две години се осъществява изключително чрез нови външни кредити, разкриват секретните документи по дело №4.

През октомври 1987 г. Живков получава конфиденциална информация от тогавашния председател на БНБ Васил Коларов, в която ясно е посочено, че външният дълг на страната е нараснал застрашително и вече целият годишен износ не е в състояние да покрие плащанията по външните кредити.

Направена е и точна прогноза как банкрутът на държавата ще се развие през следващите години. Поддържането на икономиката обаче, както и на жизненото равнище в страната е продължило единствено чрез нови кредити, така че само за две години външният дълг е нараснал до 10.5 млрд. долара.

Външният дълг не е единственото измерение на фалита на комунизма в България. Заради

тоталната криза в икономиката

от 1986 г. властта се опитва да реанимира системата с натрупването на колосален вътрешен дълг в размер от над 23 млрд. лв.

В разследването на Христо Христов за първи път архивите разкриват как управлението на БКП е посегнало и на спестяванията на гражданите във фондовете в ДСК (Държавна спестовна каса).

От материалите става ясно и как през 1989 г. е бил стопен стратегическият валутен резерв на страната, който е бил малко над 1 млрд. долара. Заради неадекватна кредитна политика и щедро раздавани заеми на предимно фалирали страни от Третия свят комунизмът завещава и 1.5 млрд. долара задължения към България, голяма част от които още не са събрани.

Секретните документи разсейват митовете

за развитото селско стопанство, тежкото машиностроене, електрониката и военнопромишления комплекс, които и до днес се смятат за гордост на социализма. Информацията в тях показва, че кризата в тези отрасли е настъпила още в началото на 80-те години.

По дело №4 са разпитани целият политически, държавен, стопански и банков елит от това време начело с Тодор Живков.

Разследването на "Дневник" е осъществено по Закона за достъп до обществена информация и с разрешението на Върховната касационна прокуратура, Софийската градска прокуратура и Националната следствена служба.

Христо Христов е журналист във в. "Дневник" от основаването му през 2001 г. Автор е на документалните книги "Секретното дело за лагерите" (1999), "Държавна сигурност срещу българската емиграция" (2000) и "Убийте Скитник" (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005).

Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:

"Паница" (1999) на фондация "Свободна и демократична България", "Разследващи журналисти" (2001) на българската Асоциация за разследващи журналисти, Центъра за развитие на медиите и британската фондация "Гардиън", "Черноризец Храбър" (2003 и 2005) на Съюза на издателите на всекидневници в България.

Христо Христов е първият носител на наградата за принос към свободата на духа на фонд "Георги Василев - Швейцария" (2006).

Специализирал е във в. "Гардиън", Великобритания (декември 2002) и в Международния център за журналистика, Вашингтон, САЩ (април 2004).

Сегашното разследване е част от новата му документална книга, която предстои да бъде пусната на пазара от издателство "Сиела" под заглавието "Тайните фалити на комунизма".

- Имаме излишък 4 милиарда лева. - хвалят се от тройната коалиция.
- Знаете какво да направите с тях и нека всичко да е точно. - казва президента.
- Да-а. Ще си ги разделим поравно....

5.

Нека сега преминем към историята на Бил Гейтс. Тя е почти толкова известна, колкото и тази на „Бийтълс“. Брилянтен млад математически гений открива за себе си програмирането. Напуска „Харвард“ и с приятели основава малка компютърна компания, наречена „Майкрософт“. Благодарение на своя гений, амбиция и дързост я превръща в софтуерен гигант. Общо взето, това е. Но нека се разровим малко по-надълбоко.

Бащата на Гейтс е богат адвокат в Сиатъл, майка му е дъщеря на заможен банкер. Като дете Бил изпреварва в развитието си своите връстници и учението го отегчава, затова родителите му го спират от държавното училище и в началото на седми клас го изпращат в „Лейксайд“ – частно учебно заведение, посещавано от децата на сиатълския елит. В средата на втората година от обучението на Гейтс в „Лейксайд“ там е основан компютърен клуб.

„Клубът на майките към училището всяка година организираше разпродажба на изостанали вещи и винаги изникваше въпросът къде да се вложат парите – спомня си Гейтс. – Част от средствата отиваха за лятната програма, която даваше възможност на децата от града да поживеят в кампуса на училището. Друга част се оползотворяваше за учителите. Тази година решиха да вложат три хиляди долара в закупуването на компютърен терминал и поставянето му в една смешна стаичка, която ние впоследствие превзехме. Това само по себе си беше нещо невероятно.“

Невероятно е, разбира се, защото годината е 1968. През 60-те години на ХХ век компютърните клубове са рядкост дори в колежите. Още по-забележителен е самият компютър, закупен от „Лейксайд“. Училището не иска възпитаниците да учат програмиране чрез изнурителната система с перфокартите, както правят буквално всички останали през 60-те. Вместо това там инсталират така наречения телетип ASR-33, който представлява терминал, опериращ на принципа на времеделението, свързан с директна връзка към мейнфрейм компютър в центъра на Сиатъл. „Самата идея за времеделението се беше зародила съвсем наскоро, през 1965 г. – разказва Гейтс. – Явно някой е бил доста далновиден“. Бил Джой получава изключителната възможност да се учи на програмиране, основано върху системата на времеделението, в един ранен етап – като първокурсник в университета през 1971 г. Бил Гейтс започва да се занимава с програмиране в реално време като осмокласник през 1968 година.

От този момент нататък Гейтс заживява в компютърната стая. Той и още няколко ученици започват да се самообучават как да използват това странно ново устройство. Времето на мейнфрейм компютъра, към който е свързан телетипът ASR, разбира се, струва скъпо, дори за богата институция като „Лейксайд“. Скоро трите хиляди долара, събрани от Клуба на майките, свършват. Родителите събират още пари. Учениците ги изхарчват. Тогава група програмисти от Вашингтонския университет сформират организация, наречена „Компютър Сентър Корпорейшън“, която дава под наем компютърно време на местни компании. За късмет, синът на една от основателките на фирмата, Моник Рона, е ученик в „Лейксайд“, една година по-голям от Гейтс. Дали компютърният клуб на „Лейксайд“ не би искал да тества софтуера на компанията през уикенда в замяна на безплатно време за програмиране – предлага Рона. Разбира се! Така след училище Гейтс взема автобуса до офиса на „Компютър Сентър Корпорейшън“ и всяка вечер програмира.

Скоро обаче компанията фалира и Гейтс и приятелите му започват да се навъртат около компютърния център на Вашингтонския университет. Не след дълго се присламчват към едно предприятие, наречено „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се съгласява да им даде безплатно компютърно време в замяна на това да работят по част от софтуер за автоматизиране на работните заплати на фирми. За период от седем месеца Гейтс и дружината му изразходват 1575 часа компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се равнява приблизително на осем часа на ден, седем дни в седмицата.

„Това се превърна в моя мания – разказва Гейтс за ранните си години в гимназията. – Пропусках тренировките по лека атлетика, ходех в центъра през нощта. Програмирахме и през уикендите. Рядко се случваше да не направим по двайсет до трийсет часа на седмица. Имаше един период, в който двамата с Пол Алън загазихме, защото откраднахме няколко пароли и разбихме системата. Изритаха ни и цяло лято не припарихме до компютрите. Тогава бях на петнайсет-шестнайсет години. После Пол откри свободен компютър във Вашингтонския университет. Имаха машини в медицинския център и във факултета по физика. Работеха на 24-часов график, но между три и шест сутринта имаше пауза, не насрочваха нищо за този период. Излизах от вкъщи през нощта – смее се Гейтс, – след часа за лягане. Ходех пеша до Вашингтонския университет или понякога вземах автобуса. Затова винаги съм толкова щедър към това учебно заведение – защото те ми позволиха да открадна толкова много компютърно време.“ Години по-късно майката на Гейтс си спомня: „А ние все се чудехме защо сутрин се надига от леглото толкова трудно.“

По това време един от основателите на „Информейшън Сайънсис Инк.“, Бъд Пемброук, получава запитване от технологичната компания „Ти Ар Дабълю“, която е подписала договор за изграждане на компютърната система на огромната електроцентрала „Бонвил“ в южната част на щата Вашингтон. В „Ти Ар Дабълю“ отчаяно се нуждаят от програмисти, които да са запознати със специфичния софтуер на електроцентралата. В тези първи дни на компютърната революция програмисти с такъв вид специализирани знания трудно се намират. Но Пемброук знае точно на кого да се обади – на онези гимназисти от „Лейксайд“, дето изразходваха хиляди часове компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“. Тогава

Гейтс е във втори курс и по някакъв начин успява да убеди учителите си да го пуснат да замине за „Бонвил“ под формата на независим учебен проект. Там той прекарва пролетта, като пише програмни кодове под надзора на Джон Нортън, от когото казва, че е научил повече за програмирането, отколкото от всички други през живота си, взети заедно.

Тези пет години – от осми клас до края на гимназията – са за Бил Гейтс онова, което е Хамбург за „Бийтълс“. Те му осигуряват възможности, които са още по-изключителни дори в сравнение с тези на Бил Джой.

Първата възможност за Гейтс е записването му в „Лейксайд“. Колко гимназии по света през 1968 г. имат достъп до компютърен терминал, работещ по системата на времеделението? Втората възможност е, че майките от „Лейксайд“ имат достатъчно пари, за да плащат разходите за компютри на училището. Третата е, че щом парите свършват, се оказва, че една от майките случайно работи в „Компютър Сентър Корпорейшън“, а компанията случайно има нужда някой да тества програмите и през уикендите. И никой там няма против, че дните за Бил преминават в нощи. Четвъртата възможност е, че Гейтс случайно открива „Информейшън Сайънсис Инк.“, които пък случайно имат нужда от човек, който да работи по софтуера им за заплати. Петата възможност е, че Гейтс случайно живее на разстояние от Вашингтонския университет, което може да изминава пеша. Шестата: университетът има свободно компютърно време между три и шест през нощта. Седмата: от компанията „Ти Ар Дабълю“ случайно се обаждат на Бъд Пемброук. Осмата: Пемброук познава най-добрите програмисти за тази конкретна задача и това са двама гимназисти. И деветата възможност е, че от „Лейксайд“ позволяват на двете хлапета да отсъстват през целия пролетен срок, за да програмират.

И какво е общото между всичките тези възможности? Че осигуряват на Бил Гейтс допълнително време да се упражнява. До момента, в който напуска „Харвард“ като второкурсник, за да основе собствена софтуерна компания, той практически е прекарал седем последователни години в непрестанно програмиране. Отхвърлил е много повече от десет хиляди часа. Колко подрастващи в света имат опита на Гейтс? „Ако са били петдесет в цял свят, бих бил изумен – казва той. – Първо беше „Компютър Сентър Корпорейшън“ и това със заплатите, после „Ти Ар Дабълю“ – всичко се струпа наведнъж. На моята крехка възраст аз претърпях такова софтуерно развитие, каквото, струва ми се, по онова време никой не бе имал. И всичко това поради едно невероятно щастливо стечение на обстоятелствата.“

Превод от английски: Мария Йолова

Ето един разказ от този период, който описва настъпването на времеделението:

Това не беше просто революция, а истинско откритие. Забравете за оператора, купчините карти, чакането. С времеделението можеше да си стоиш пред телетипа, да начукаш няколко команди и да получиш отговор веднага. Времеделението е интерактивно – програмата може да поиска отговор, да изчака да го напишеш, да работи по него докато чакаш и да ти покаже резултата, като всичко това се случва в реално време.

Тук е мястото да споменем Мичиганския университет, тъй като той е един от първите, които преминават към времеделение. До 1967 г. там вече има действащ прототип на такава система, до началото на 70-те години компютърните им мощности са достатъчни, за да могат сто човека да програмират едновременно в компютърния център. „Мисля, че в края на 60-те и началото на 70-те години нямаше друго място като Мичиганския университет – казва Майк Алегзандър, един от пионерите на компютърната система на Мичиган. – Евентуално МТИ, „Карнеги Мелън“ или „Дартмут“. Не мисля, че имаше други.“

Това е възможността, която очаква Бил Джой при пристигането му в университетския кампус в Ан Арбър през есента на 1971 г. Той не избира Мичиган заради компютърната програма. Всъщност в гимназията изобщо не се е занимавал с компютри, интересува се от математика и инженерни науки. Но когато в първи курс го заразява вирусът на програмирането, по щастлива случайност се оказва, че е на едно от малкото места в света, където един седемнайсетгодишен младеж може да програмира каквото и колкото си иска.

„Знаете ли каква е разликата между перфокартите и времеделението? – пита Джой. – Като между това да играеш кореспондентен шах по пощата и ускорен шах.“ Програмирането вече не е упражнение за каляване на нервите, а истинско забавление.

„Живеех в северната част на кампуса, където беше и компютърният център – разказва Джой. – Колко време съм прекарал там ли? Невероятно много, центърът беше отворен денонощно. Стоях там по цели нощи и си тръгвах на сутринта. Обичайно през седмицата в онези години прекарвах в компютърната зала повече време, отколкото на лекции. Всички там бяхме преследвани от един и същ повтарящ се кошмар – как забравяме да отидем на лекция, как тотално сме изключили, че въобще сме записани за еди-кой си предмет.

Най-голямото предизвикателство беше, че даваха на всеки студент акаунт с фиксиран лимит, така че времето ти в един момент изтича. Със сядането на компютъра трябваше да въведеш колко време ще прекараш там. Разрешаваха нещо от сорта на един час, и толкова – припомня си Джой през смях. – Но някой се беше сетил, че ако в полето за време t сложиш буква вместо цифра, например t = k, програмата не отчита нищо. Имаше бъг. Въвеждаш t = k и си стоиш там цяла вечност.“

Забележете само какъв порой от възможности залива Бил Джой. Тъй като има шанса да попадне в далновиден университет като Мичиганския, той може да се упражнява в програмиране на основата на времеделението, а не с перфокарти; благодарение на бъг в университетската система, може да програмира колкото си иска; тъй като университетът е готов да инвестира средства, за да поддържа компютърния център отворен по 24 часа в денонощието, Джой може да стои там по цяла нощ; и благодарение на многото часове, прекарани в залата с компютрите, когато му се удава възможност да пренапише UNIX, той е готов за задачата. Бил Джой е изключително надарен. Той има желание да се учи и това до голяма степен предопределя успеха му. Но преди да стане експерт, някой е трябвало да му даде възможност да се научи как да стане експерт.

„В „Мичиган“ програмирах може би по осем-десет часа на ден – разказва той. – Преди да се прехвърля в „Бъркли“, го правех по цели денонощия. Имах терминал вкъщи и стоях до два-три сутринта, гледах стари филми и програмирах. Понякога заспивах на клавиатурата. – Показва как главата му тупва на клавиатурата. – И нали знаете как натиснатият клавиш повтаря символа до края, след което компютърът започва да пиука – бийп, бийп, бийп? Случи ли се три пъти, вече трябва да си лягаш. Когато отидох в „Бъркли“, все още бях сравнително неумел. До втори курс вече бях станал спец, тогава пишех програми, които се използват и до днес, трийсет години по-късно“. Тук той млъква, за да пресметне, което на човек като него не отнема много време. В Мичиган през 1971 г., бясно програмиране във втори курс, плюс летата, плюс дните и нощите през първата година в „Бъркли“. „Така че се получава нещо от порядъка на... десет хиляди часа? – обобщава. – Мисля, че са толкова.“

Дали правилото за десетте хиляди часа е общовалидно правило на успеха? Ако се разровим по-надълбоко около всеки, който има велики постижения, дали винаги ще стигаме до еквивалента на мичиганския компютърен център или хокейния отбор на звездите – тоест, до някаква специална възможност да се практикува?

Нека проверим с два примера, и, за да е по-просто, да изберем възможно най-популярни случаи: „Бийтълс“, една от най-известните рокгрупи на всички времена, и Бил Гейтс, един от най-богатите хора на света.

„Бийтълс“ – Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж Харисън и Ринго Стар – пристигат в Съединените щати през февруари 1964 г., за да положат началото на така нареченото „Британско нашествие“ към американската музикална сцена и да издадат поредица хитове, които ще променят облика на популярната музика.

Първото, което ни интересува за „Бийтълс“ предвид целите на нашето изследване, е колко време са били заедно преди да заминат за Съединените щати. Ленън и Макартни започват да свирят заедно през 1957 година – седем години преди да се озоват в Америка. (Между другото, времето, изминало от основаването на групата до реализацията на безспорно най-великите им творчески проекти, албумите Sgt. Pepper"s Lonely Hearts Club Band и The Beatles, е десет години). А ако се вгледаме още по-внимателно в тези дълги години на подготовка, ще открием опит, който много наподобява този на хокеистите, Бил Джой и цигуларите от световна класа. През 1960 г., когато „Бийтълс“ са все още само прохождаща гимназиална рокгрупа, те получават покана да свирят в Хамбург, Германия.

„В онези години в Хамбург нямаше рокендрол клубове. Имаше стриптийз барове – пише Филип Норман, авторът на биографията на „Бийтълс“, озаглавена „Викай!“[2]. – Имаше един клуб, чийто собственик, Бруно, беше започнал с шоупрограми по панаирите. Неговата формула беше следната – организира мащабно нонстоп шоу, което продължава часове наред, тълпи от хора непрекъснато идват и си отиват, а групите свирят през цялото време, за да привлекат вниманието на преминаващата публика. В някой американски квартал с червени фенери биха нарекли подобно шоу „нонстоп стриптийз“.“

„Много от групите, които свиреха в Хамбург, идваха от Ливърпул – продължава Норман. – Това беше чиста случайност. Бруно беше ходил в Лондон да търси групи, но в Сохо попаднал на някакъв предприемач от Ливърпул, който по това време случайно бил в Лондон. Та човекът уредил няколко групи да заминат и така връзката била установена. След време „Бийтълс“ се свързали не само с Бруно, но и с други собственици на клубове и продължили да се връщат в Хамбург, защото имало много алкохол и много секс.“

Какво толкова специално има в Хамбург? Със сигурност не става въпрос за добра финансова възвращаемост – нищо подобно. Нито пък за прекрасна акустика – не. И публиката не е нито особено възприемчива, нито може да оцени, дори напротив. Причината е в самото количество време, което групата трябва да свири.

Ето какво разказва Джон Ленън в едно интервю след разпадането на „Бийтълс“ за изпълненията на групата в хамбургския стриптийз клуб „Индра“:

Ставахме все по-добри и придобивахме увереност. Нямаше как да не се получи при толкова много свирене, денонощно. Беше ни от полза, че свирехме пред чужденци, така трябваше да се стараем още повече, да вложим в изпълненията си сърце и душа, за да стигнем до хората.

В Ливърпул бяхме излизали само на едночасови участия и бяхме свикнали да изпълняваме само най-добрите си парчета, повтаряхме ги всеки път. В Хамбург трябваше да свирим по осем часа без прекъсване, така че не ни оставаше друго, освен да намерим нов начин на свирене.

Осем часа?

Ето какво казва Пийт Бест, тогавашният барабанист на „Бийтълс“: „Щом се разнесе мълвата, че правим добро шоу, клубът започна да се пръска по шевовете. Свирехме седем вечери в седмицата, първоначално почти нонстоп, до 00:30 ч., когато заведението затваряше, но щом задобряхме, публиката ни слушаше до 2 ч. почти всяка сутрин.“

Седем дни в седмицата?

В крайна сметка „Бийтълс“ правят пет турнета в Хамбург от 1960 г. до края на 1962 г. При първото си гостуване свирят 160 пъти по пет или повече часа на нощ. При второто – 92 пъти. При третото турне излизат на сцената 48 пъти, или общо 172 часа. През последните си две участия в Хамбург, през ноември и декември 1962 г., правят още 90 часа. Като цяло групата свири 270 пъти само в рамките на година и половина. До момента, когато постигат първия си успех през 1964 г., те имат около 1200 изпълнения на живо. Знаете ли колко невероятно е това? Повечето групи в наши дни не могат да направят 1200 участия на живо за цялата си кариера. Изпитанието в Хамбург е това, което отличава „Бийтълс“ от всички останали банди.

„Когато започнаха да свирят там, те не бяха добри на сцената. Но бяха страхотни, когато се върнаха – продължава разказа си Норман. – Научиха се не само на издръжливост. Трябваше да натрупат камари песни-кавъри на каквото се сетите, не само рокендрол, но и малко джаз. Преди това нямаха никаква дисциплина на сцената, но когато се върнаха от Хамбург, звученето им нямаше равно на себе си. Този процес ги формира като група.“
(Следва)

Идеята, че съвършенството при изпълнението на някаква сложна задача изисква фиксиран минимум практика, изплува отново и отново в изследванията по въпросите на експертните способности. Всъщност изследователите са съгласни, че е налице нещо, което те наричат магическото число на истинското експертно познание: десет хиляди часа.

„Картината, която се очертава на базата на подобни изследвания, е, че са необходими десет хиляди часа упражнения, за да се достигне майсторство на световно ниво в която и да е област – пише неврологът Даниъл Левитин. – Това число се появява отново и отново при изучаване на композитори, баскетболисти, писатели, кънкьори, концертиращи пианисти, шахматисти, виртуозни престъпници и каквото друго ви хрумне. По груби сметки десет хиляди часа означава упражнения по три часа на ден, или по двайсет часа на седмица, в продължение на десет години. Тук, разбира се, не се засяга въпросът защо някои хора извличат от практиката си повече от други. Но досега никой не е попаднал на случай, в който майсторство от световна класа да е постигнато за по-малко време. Изглежда това е периодът, необходим на мозъка да асимилира всичко необходимо за постигането на истинско майсторство.“

Това важи дори за хора, които смятаме за гении. Известно е, че Моцарт например започва да композира на шест години. Но, както пише психологът Майкъл Хауи в книгата си „Разкритият гений“:

...в сравнение с творчеството на зрели композитори, ранните творби на Моцарт не са впечатляващи. Най-първите от тях вероятно са записани от баща му и съответно доизпипани от него. Много от детските композиции на Волфганг, като например първите седем концерта за пиано и оркестър, са предимно аранжименти на творби на други композитори. Сред концертите, които съдържат изцяло негова оригинална музика, най-ранният, признат днес за шедьовър (концерт № 9, К. 271), е написан когато Моцарт е на двайсет и една, а по това време той вече има десетгодишен опит в композирането на концерти.

Музикалният критик Харолд Шьонберг отива още по-далеч: според него Моцарт всъщност се е „развил късно“, тъй като най-великите му творби са написани след повече от двайсет години композиране.

Да станеш гросмайстор изглежда също отнема десетина години. (Само легендарният Боби Фишер е успял да достигне до това елитно ниво за по-кратко време: на него му отнема девет години). А какво са десет години? Ами, по груби сметки, това е времето, необходимо за десет хиляди часа усърдни упражнения. Десет хиляди часа е магическото число на величието.

Ето обяснението на това, което беше толкова озадачаващо в списъците с играчите на националните отбори по хокей и футбол на Чехия и Канада. В тези отбори на практика нямаше нито един играч, роден след 1 септември, което е абсолютно невероятно. Би трябвало да има достатъчно гении в хокея или футбола в Чехия, родени в края на годината, които са толкова талантливи, че в крайна сметка да стигнат до челните редици още в младежка възраст, въпреки рождената си дата.

Но за Ериксон и тези, които оспорват превъзходството на таланта, това не е никак изненадващо. Роденото в края на годината дете-чудо не може да бъде избрано за звездния отбор на осем години, защото не е достигнало нужната възраст. Ето защо не може да се възползва от допълнителните тренировки, а без тях няма шанс да направи десет хиляди часа до момента, в който професионалните хокейни отбори започнат да набират играчи. Без тези десет хиляди часа няма начин да усъвършенства необходимите умения, за да играе на най-високото ниво. Дори Моцарт – най-великият музикален гений на всички времена – не е постигнал голям успех преди да натрупа своите десет хиляди часа. Упражненията не са това, което правиш, когато станеш добър. Те са това, което те прави добър.

Другото интересно нещо за десетте хиляди часа е, че всъщност те са ужасно много време. Почти невъзможно е човек да натрупа тези часове съвсем сам, без чужда подкрепа, до юношеска възраст. Трябва да има родители, които да са до него и да го насърчават. Не може да бъде и беден, защото ако трябва да работи почасово, за да свързва двата края, няма да му остане достатъчно време да се упражнява. Всъщност повечето хора успяват да достигнат тези часове само ако влязат в някакъв вид специална програма, като например звездния отбор по хокей, или ако получат друга изключителна възможност, която да им даде шанса да се упражняват толкова много.

3.

Да се върнем при Бил Джой. Годината е 1971. Той е на шестнайсет, висок и непохватен, математически гений, от студентите, които учебни заведения като Масачузетския технологичен институт (МТИ), Калифорнийския технологичен институт („Калтек“) или Университета на Ватерло привличат със стотици. „Като малък Бил искаше да узнае всичко за всичко, много преди изобщо да би трябвало да му хрумне да започне да трупа знания – казва баща му Уилям. – Когато можехме, му отговаряхме. А когато нямахме отговор, просто му давахме книга.“ Когато кандидатства за колежа, Джой постига максимален резултат на математическата част на теста SAT. „Не беше особено трудно –отбелязва той делово. – Имах достатъчно време да го проверя два пъти.“

Талантът му е в изобилие. Но не само това е от значение. Никога не е само това. Ключът към неговото развитие е случайното му влизане в безличната сграда на „Бийл авеню“.

В началото на 70-те години на ХХ век, когато Джой започва да учи програмиране, компютрите са с размерите на стая. Една машина (която вероятно има по-малко мощност и памет от микровълновата ви печка днес) може да струва над милион долара – като говорим за долари от 70-те години. Компютрите са рядкост. Ако намерите някой, достъпът до него ще е труден, а ако все пак успеете да се доберете, наемът ще ви струва цяло състояние.

Освен всичко това, програмирането само по себе си е изключително изнурителен труд. В онези дни компютърните програми се създават чрез перфокарти. Всеки програмен ред се отпечатва на картонче чрез перфорираща машина. Една сложна програма може да се състои от стотици, дори хиляди такива карти. Когато програмата ви е готова, отивате при мейнфрейм компютъра, до който имате достъп и давате картите на оператор. И тъй като компютрите могат да обработват само по една задача в даден момент, операторът намира място на вашата програма в графика и в зависимост от това колко хора чакат преди вас, може да не видите картите си няколко часа или дори цял ден. А ако се случи да допуснете една-единствена грешка в програмата си, била тя и печатна, трябва да си приберете картите, да откриете грешката и да започнете целия процес отначало.

При тези обстоятелства е ужасно трудно да станеш специалист по програмиране и със сигурност невъзможно да го направиш преди двайсетгодишна възраст. Ако „програмираш“ едва по няколко минути на всеки час, който прекарваш в компютърната зала, как ще успееш да натрупаш десет хиляди часа практика? „Програмирането с карти – спомня си един учен от онези години – не ни учеше на програмиране, а на търпение и откриване на грешки.“

Чак в средата на 60-те години на ХХ век се появява решение на проблема с програмирането. Компютрите най-сетне стават достатъчно мощни, за да могат да обработват по няколко задачи наведнъж, а учените осъзнават, че ако операционните системи се пренапишат, машината ще може да бъде „обучена“ да изпълнява стотици операции едновременно, като времето и се споделя. Това на свой ред означава, че на програмистите няма да им се налага повече да предават на ръка тестетата с перфокарти на оператора. Ще бъдат изградени десетки терминали, всички свързани към мейнфрейм компютъра посредством телефонна линия. Така всички ще могат да работят едновременно, в реално време.
(Следва)

През 1971 г., в новопостроена сграда с облицовка от бежови тухли и фасада от тъмно стъкло, изникнала на „Бийл авеню“ в Ан Арбър, отваря врати новият компютърен център на Мичиганския университет. Насред просторна бяла зала се издигат огромните мейнфрейм компютри[1] на университета, останали в спомените на един от преподавателите като „финална сцена от филма „2001: Космическа одисея“. Покрай тях са наредени десетки машини с перфокарти, които в онези дни играят ролята на компютърни терминали. За времето си това е последна дума на техниката. Програмата по компютърни науки на Мичиганския университет е сред най-развитите в света и за дългогодишното съществуване на компютърния център през тази бяла зала минават хиляди студенти, най-известният от които е един непохватен тийнейджър на име Бил Джой.

Джой идва в университета в годината, когато е открит компютърният център. Шестнайсетгодишният върлинест и кльощав младеж има рошава буйна коса. Съучениците му от гимназията в Норт Фармингтън, недалеч от Детройт, го избират за „Най-прилежен ученик“, което по собствените му думи означава, че е „смотаняк, с когото никое момиче не би излязло на среща“. Бил се вижда като бъдещ биолог или математик, но в края на първата си година в университета попада случайно в компютърния център и се запалва.

От този момент нататък това е неговият живот. Джой програмира във всяка свободна минутка, а през лятото си намира работа като помощник на преподавател по компютърни науки, за да може да продължи да програмира и през ваканцията. През 1975 г. записва магистратура в Калифорнийския университет „Бъркли“, където задълбава още повече в света на компютърния софтуер. По време на устните изпити за влизане в докторантска програма като на шега съставя невъобразимо сложен алгоритъм, с което – както пише един от многото му почитатели – „така втрещил изпитващите, че по-късно един от тях сравнил представянето му с възправянето на Исус пред старейшините“.

В сътрудничество с още няколко програмисти, Джой поема задачата да пренапише UNIX – софтуер за управление на мейнфрейм компютри, разработен от компанията „Америкън Телеграф енд Телефон“. Версията на Джой е много добра. Всъщност толкова добра, че се превръща в операционната система, на която и досега работят буквално милиони компютри по цял свят. „Ако превключите своя „Мак“ в онзи особен режим, при който се вижда програмния код – казва Джой, – ще видя неща, които съм писал преди двайсет и пет години“. А знаете ли кой е написал по-голямата част от софтуера, който ви позволява да ползвате интернет? Същият Бил Джой.

След като завършва „Бъркли“, Джой става съосновател на компанията „Сън Майкросистъмс“ в Силиконовата долина – един от ключовите играчи в компютърната революция. По това време младежът преработва друг компютърен език – Java – и легендата за личността му се разпростира още по-надалеч. Хората от бранша в Силиконовата долина произнасят името му с възхищение и благоговение, съизмерими с отношението към Бил Гейтс от „Майкрософт“. Някои наричат Бил Джой „Едисон на интернета“, а според йейлския професор по компютърни науки Дейвид Гелърнтър „Бил Джой се нарежда сред най-влиятелните личности в съвременната компютърна история.“

За гениалността на Бил Джой се носят легенди и изводът винаги е един и същ: светът на програмирането е пример за меритократична система. Тук контактите, парите и познанствата нямат значение, всеки има широко поле за изява и оценките се дават единствено на база талант и постижения. Свят, в който побеждават най-добрите – а Джой очевидно е един от тях.

Някак по-лесно бихме преглътнали това обяснение на нещата, ако не бяха разгледаните току-що примери от хокея и футбола. Светът на спорта също би трябвало да се гради изцяло на заслугите и постиженията, но не е така. С тези примери показахме как малцината избрани в дадена област завоюват своя изключителен статус благодарение на комбинация от способности, възможности и абсолютно случайно предимство.

Възможно ли е същият модел на специални възможности да работи и в действителността? Нека се върнем към историята на Бил Джой, за да разберем.

2.

Вече почти двайсет години психолозите по цял свят разгорещено спорят по въпрос, който повечето от нас смятат за отдавна решен. А именно: съществува ли вроден талант? Очевидният отговор е „да“. Не всеки хокеист, роден в края на януари, става професионалист. Успяват само тези с вроден талант. Реализацията е съвкупност от талант плюс подготовка. Проблемът с това схващане обаче е, че колкото по-задълбочено психолозите изследват кариерата на надарените, толкова по-незначителна им се струва ролята на дарбата по рождение за сметка на подготовката.

Първият аргумент в спора за таланта е едно изследване, проведено в началото на 90-те години на ХХ век от психолога К. Андерс Ериксон и двама негови колеги в елитната Берлинска консерватория. С помощта на преподавателите, учените разделят цигуларите в учебното заведение на три групи. В първата събират звездите – студентите с потенциал да станат солисти от световна класа. Във втората група попадат тези, които са просто „добри“, а в третата – студентите, за които е малко вероятно да направят професионална кариера като музиканти и които възнамеряват да станат учители по музика в средните училища. На всички цигулари е зададен един и същи въпрос: „Колко часа общо сте се упражнявали през цялата си кариера от момента, в който за пръв път взехте цигулката?“.

Студентите и от трите групи били започнали да свирят приблизително на една и съща възраст – около петгодишни. В тези начални години всички се упражнявали почти еднакво – по около два-три часа на седмица. Сериозните разлики започнали да се проявяват към осмата им година. Тези, които по-късно щели да станат най-добрите в класа си, свирели най-много – по шест часа седмично до деветгодишна възраст, по осем часа до дванайсет години, по шестнайсет до четиринайсет години и така увеличавали все повече и повече, докато до двайсетата си година вече се упражнявали, тоест свирели целенасочено и съсредоточено на своя инструмент с едничката идея да стават все по-добри, по над трийсет часа на седмица. Всъщност до навършване на двайсет години всеки от елитните изпълнители вече бил натрупал десет хиляди часа упражнения. За сравнение тези, които били „просто добри“, имали по осем хиляди часа, а бъдещите учители по музика – малко над четири хиляди.

След това Ериксон и колегите му сравняват пианисти-аматьори с професионални пианисти и откриват същата зависимост. Никой от аматьорите не се бил упражнявал по повече от три часа седмично в детските си години, а до двайсетгодишна възраст имали едва по две хиляди часа практика. Професионалистите от своя страна прогресивно били увеличавали часовете свирене с всяка следваща година, докато на двайсет, също като цигуларите, вече били достигнали общо десет хиляди часа упражнения.

Удивителното в изследването на Ериксон е, че той и колегите му не успяват да открият нито един „природен талант“ – музикант, изкачил се на върха без усилия и с минимум упражнения в сравнение с колегите си. Не попадат и на „бачкатори“, които се трудят много повече от всички останали, но въпреки това не успяват да завоюват челни позиции. Това проучване налага извода, че след като музикантът е показал достатъчно способности, за да стигне до елитно музикално училище, оттам нататък това, което отличава един изпълнител от друг, е колко упорито се труди. Това е. Нещо повече – хората на върха работят не само повече или много повече от другите. Те работят много, много повече.
(Следва)

Учител по биология в университета, в който учех, ми беше един от най-великите биолози. . Казваше се Ъруин Кенигсбърг. Той разработи техника за клониране на стволовите клетки. Интересното е, че работата му се основаваше на изследванията, които проведохме още в края на 60-те години. Имах уникалната възможност да работя със стволовите клетки, за които много хората мислят, че са нова тема в науката. Преди повече от 40 години клонирах стволови клетки и един от първите експерименти просто взриви ума ми до такава степен, че трябваше да изменя целия ход на образование и живот. Всичко се случи след един много прост експеримент, който проведохме. След като изолирах една стволова клетка в култура и тя започна да се дели на всеки 10-12 часа, след, примерно, седмица или 10 дни в петриевото блюдо аз имах вече хиляди такива клетки. Всички тези клетки бяха генетически идентични една на друга.

След това разделих тези генетически еднородни клетки в три петриеви блюда с различни разтвори. Тоест измених средата от обкръжаващи ги клетки, в която те бяха поместени. Имах три петриеви блюда с генетически еднородни клетки, но намиращи се в три различни обкръжения от клетки, сред които се развиваха.

• В първото петриево блюдо (А) стволовите клетки се превърнаха (развиха) в съединителна тъкан (подобно на обкръжаващите ги клетки от съединителна тъкан);
• във второто петриево блюдо (Б) се развиха клетки от костна тъкан;
• а в третото петриево блюдо (В) стволовите клетки се превърнаха в мастни клетки – подобни на заобикалящите ги мастни клетки в средата за развитие.

Ако попитате: „Какво именно отговаря за бъдещето развитие, за съдбата на клетките?“, то ще разберете колко важен беше този експеримент. Той показа абсолютно ясно, че всички клетки в самото начало бяха генетически и морфологически напълно идентични. Единственото различие в експеримента бяха клетките от заобикалящата среда, в която се развиваха ембрионалните (стволовите) клетки.

Оказва се, че докато съм преподавал на студентите концепцията за генетическия детерминизъм, инструмента, който управлява съдбата и живота ни, моите експерименти показваха СЪВСЕМ ДРУГО.
Те показаха, че на първо място именно обкръжаващата среда е отговорна за формиране на поведението и генетиката на организмите.

Това по принцип коренно измени моя поглед: както разбирате, аз учех хората на генетическа предопределеност (теория, която утвърждава, че гените контролират характерните черти на човека), т.е. разбирането, че човек не избира гените, с които идва на бял свят.
А в този случай, ако не харесвате чертите си, то и не можете да измените гените си, вие се намирате в реалност, в която се оказвате жертва на наследствеността си. С други думи, твърдеше се, че ако в историята на вашето семейство някой е страдал от рак или болестта на Алцхаймер, има голяма вероятност и вие да заболеете от една от тези болести.

Изследването, което проведох със стволовите клетки и което днес се използва широко в медицинската практика, напълно измени играта. Този експеримент говори: “Ако измените обкръжаващата среда, то вие ще измените съдбата на клетките“. Тук е много важно разбирането, че от нас самите зависи дали да изменим обкръжението си или не. Не съществуват никакви ограничения за нашата промяна, като изменяме обкръжаващата ни среда. Вместо да бъдем жертви на собствената си наследственост, с помощта на новата наука „епигенетика”, която по същество е наука за майсторството и казва, че ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ НАС, ние можем да управляваме съдбата на нашите клетки, генетиката и поведението си.

Забележка: Публикувам материала с надеждата, че ще предизвикам разговор на тази вечна тема. Дали всичко зависи от нас или на нас само така ни се струва?