5.

Нека сега преминем към историята на Бил Гейтс. Тя е почти толкова известна, колкото и тази на „Бийтълс“. Брилянтен млад математически гений открива за себе си програмирането. Напуска „Харвард“ и с приятели основава малка компютърна компания, наречена „Майкрософт“. Благодарение на своя гений, амбиция и дързост я превръща в софтуерен гигант. Общо взето, това е. Но нека се разровим малко по-надълбоко.

Бащата на Гейтс е богат адвокат в Сиатъл, майка му е дъщеря на заможен банкер. Като дете Бил изпреварва в развитието си своите връстници и учението го отегчава, затова родителите му го спират от държавното училище и в началото на седми клас го изпращат в „Лейксайд“ – частно учебно заведение, посещавано от децата на сиатълския елит. В средата на втората година от обучението на Гейтс в „Лейксайд“ там е основан компютърен клуб.

„Клубът на майките към училището всяка година организираше разпродажба на изостанали вещи и винаги изникваше въпросът къде да се вложат парите – спомня си Гейтс. – Част от средствата отиваха за лятната програма, която даваше възможност на децата от града да поживеят в кампуса на училището. Друга част се оползотворяваше за учителите. Тази година решиха да вложат три хиляди долара в закупуването на компютърен терминал и поставянето му в една смешна стаичка, която ние впоследствие превзехме. Това само по себе си беше нещо невероятно.“

Невероятно е, разбира се, защото годината е 1968. През 60-те години на ХХ век компютърните клубове са рядкост дори в колежите. Още по-забележителен е самият компютър, закупен от „Лейксайд“. Училището не иска възпитаниците да учат програмиране чрез изнурителната система с перфокартите, както правят буквално всички останали през 60-те. Вместо това там инсталират така наречения телетип ASR-33, който представлява терминал, опериращ на принципа на времеделението, свързан с директна връзка към мейнфрейм компютър в центъра на Сиатъл. „Самата идея за времеделението се беше зародила съвсем наскоро, през 1965 г. – разказва Гейтс. – Явно някой е бил доста далновиден“. Бил Джой получава изключителната възможност да се учи на програмиране, основано върху системата на времеделението, в един ранен етап – като първокурсник в университета през 1971 г. Бил Гейтс започва да се занимава с програмиране в реално време като осмокласник през 1968 година.

От този момент нататък Гейтс заживява в компютърната стая. Той и още няколко ученици започват да се самообучават как да използват това странно ново устройство. Времето на мейнфрейм компютъра, към който е свързан телетипът ASR, разбира се, струва скъпо, дори за богата институция като „Лейксайд“. Скоро трите хиляди долара, събрани от Клуба на майките, свършват. Родителите събират още пари. Учениците ги изхарчват. Тогава група програмисти от Вашингтонския университет сформират организация, наречена „Компютър Сентър Корпорейшън“, която дава под наем компютърно време на местни компании. За късмет, синът на една от основателките на фирмата, Моник Рона, е ученик в „Лейксайд“, една година по-голям от Гейтс. Дали компютърният клуб на „Лейксайд“ не би искал да тества софтуера на компанията през уикенда в замяна на безплатно време за програмиране – предлага Рона. Разбира се! Така след училище Гейтс взема автобуса до офиса на „Компютър Сентър Корпорейшън“ и всяка вечер програмира.

Скоро обаче компанията фалира и Гейтс и приятелите му започват да се навъртат около компютърния център на Вашингтонския университет. Не след дълго се присламчват към едно предприятие, наречено „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се съгласява да им даде безплатно компютърно време в замяна на това да работят по част от софтуер за автоматизиране на работните заплати на фирми. За период от седем месеца Гейтс и дружината му изразходват 1575 часа компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се равнява приблизително на осем часа на ден, седем дни в седмицата.

„Това се превърна в моя мания – разказва Гейтс за ранните си години в гимназията. – Пропусках тренировките по лека атлетика, ходех в центъра през нощта. Програмирахме и през уикендите. Рядко се случваше да не направим по двайсет до трийсет часа на седмица. Имаше един период, в който двамата с Пол Алън загазихме, защото откраднахме няколко пароли и разбихме системата. Изритаха ни и цяло лято не припарихме до компютрите. Тогава бях на петнайсет-шестнайсет години. После Пол откри свободен компютър във Вашингтонския университет. Имаха машини в медицинския център и във факултета по физика. Работеха на 24-часов график, но между три и шест сутринта имаше пауза, не насрочваха нищо за този период. Излизах от вкъщи през нощта – смее се Гейтс, – след часа за лягане. Ходех пеша до Вашингтонския университет или понякога вземах автобуса. Затова винаги съм толкова щедър към това учебно заведение – защото те ми позволиха да открадна толкова много компютърно време.“ Години по-късно майката на Гейтс си спомня: „А ние все се чудехме защо сутрин се надига от леглото толкова трудно.“

По това време един от основателите на „Информейшън Сайънсис Инк.“, Бъд Пемброук, получава запитване от технологичната компания „Ти Ар Дабълю“, която е подписала договор за изграждане на компютърната система на огромната електроцентрала „Бонвил“ в южната част на щата Вашингтон. В „Ти Ар Дабълю“ отчаяно се нуждаят от програмисти, които да са запознати със специфичния софтуер на електроцентралата. В тези първи дни на компютърната революция програмисти с такъв вид специализирани знания трудно се намират. Но Пемброук знае точно на кого да се обади – на онези гимназисти от „Лейксайд“, дето изразходваха хиляди часове компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“. Тогава

Гейтс е във втори курс и по някакъв начин успява да убеди учителите си да го пуснат да замине за „Бонвил“ под формата на независим учебен проект. Там той прекарва пролетта, като пише програмни кодове под надзора на Джон Нортън, от когото казва, че е научил повече за програмирането, отколкото от всички други през живота си, взети заедно.

Тези пет години – от осми клас до края на гимназията – са за Бил Гейтс онова, което е Хамбург за „Бийтълс“. Те му осигуряват възможности, които са още по-изключителни дори в сравнение с тези на Бил Джой.

Първата възможност за Гейтс е записването му в „Лейксайд“. Колко гимназии по света през 1968 г. имат достъп до компютърен терминал, работещ по системата на времеделението? Втората възможност е, че майките от „Лейксайд“ имат достатъчно пари, за да плащат разходите за компютри на училището. Третата е, че щом парите свършват, се оказва, че една от майките случайно работи в „Компютър Сентър Корпорейшън“, а компанията случайно има нужда някой да тества програмите и през уикендите. И никой там няма против, че дните за Бил преминават в нощи. Четвъртата възможност е, че Гейтс случайно открива „Информейшън Сайънсис Инк.“, които пък случайно имат нужда от човек, който да работи по софтуера им за заплати. Петата възможност е, че Гейтс случайно живее на разстояние от Вашингтонския университет, което може да изминава пеша. Шестата: университетът има свободно компютърно време между три и шест през нощта. Седмата: от компанията „Ти Ар Дабълю“ случайно се обаждат на Бъд Пемброук. Осмата: Пемброук познава най-добрите програмисти за тази конкретна задача и това са двама гимназисти. И деветата възможност е, че от „Лейксайд“ позволяват на двете хлапета да отсъстват през целия пролетен срок, за да програмират.

И какво е общото между всичките тези възможности? Че осигуряват на Бил Гейтс допълнително време да се упражнява. До момента, в който напуска „Харвард“ като второкурсник, за да основе собствена софтуерна компания, той практически е прекарал седем последователни години в непрестанно програмиране. Отхвърлил е много повече от десет хиляди часа. Колко подрастващи в света имат опита на Гейтс? „Ако са били петдесет в цял свят, бих бил изумен – казва той. – Първо беше „Компютър Сентър Корпорейшън“ и това със заплатите, после „Ти Ар Дабълю“ – всичко се струпа наведнъж. На моята крехка възраст аз претърпях такова софтуерно развитие, каквото, струва ми се, по онова време никой не бе имал. И всичко това поради едно невероятно щастливо стечение на обстоятелствата.“

Превод от английски: Мария Йолова