Всички искаме най-доброто за децата си. Купуваме им здравословни сладкиши и хипоалергенни чорапи, наемаме частен учител да изправи "моливния дефицит" на 5-годишното ни отроче, включваме интернет в къщичката за игра. Кръжим около всяко училище, детска площадка и тренировъчна зала - затова учителите са ни кръстили "родители хеликоптери". Така магазините започнаха да ни пробутват тиранти, с които "разполагате с един цял метър свобода за вас и вашето дете", наколенки за бебета (сякаш те не идват оборудвани с такива), обезопасители за копчета на печки и какво ли не. Кметът на едно градче в щата Кънектикът се съгласил да изсече всички дървета по една улица след оплакване от майка, че някой орех може да падне в домашния басейн, където се къпе нейният алергичен към ядки син. Училище в Тексас пък иска проверка на съдебното минало на всички родители, които са пожелали да помогнат за училищното тържество на второкласниците.

Толкова сме вманиачени в успеха на децата, че родителството се е превърнало във форма на продуктово развитие. Случва се някоя майка или баща да поискат в началното училище часове по мандарин, понеже никога не е прекалено рано да се подготвиш за глобалната икономика. Случва се учител да получи възмутен есемес от родител за ниската оценка на детето му, още преди тестът да е приключил. Школските директори рутинно делят първолаците на "курабийки" - прегорели още преди първия звънец, и "чашки" - готови да се счупят при най-малкия стрес.

Ето това е родителството в зората на ХХI век - поредната екстравагантна крайност, балон, натъпкан с подложки, който само чака да се пръсне.

Всички големи революции са родени от индивидуален акт на гражданско неподчинение, който вдъхновява бунтарите да обединят усилията си. Днес сме на прага на една такава революция, целяща да заличи от нас тази почти комична свръхзакрила и свръхинвестиция на майки и бащи. Съпротивата има много имена - бавно родителство (по примера на бавното хранене), просто родителство, свободно родителство - но посланието е едно и също: колкото по-малко, толкова по-добре, "кръженето" е опасно, провалът е ползотворен. Искате ли децата ви наистина да успеят? Научете се кога да ги оставяте сами. Когато достигнете това просветление, техният полет ще стигне по-високо. Защото много често точно им тежим и ги закотвяме за земята.

Това "назадничаво" движение трупа сили от години, но сега отразява и новите реалности. От началото на голямата рецесия, според анкета на Си Би Ес Нюз, една трета от родителите в САЩ са намалили извънкласните занимания на децата си. Правят го по финансова принуда, но изведнъж установяват, че всъщност не е никак лошо. В анкета на сп. "Тайм" от 2008 г. на въпроса как кризата се е отразила на отношенията с децата четири пъти повече хора отговарят с "положително", отколкото с "негативно".

Как стигнахме дотук

Прекомерната родителска грижа не е от вчера. Не е даже и от онзи ден през 1899 г., когато Пинки - майката на най-награждавания генерал в американската история Дъглас Макартър, се пренесла заедно с него в академията "Уест Пойнт" и наела апартамент до университетския кампус, за да може да го следи с телескоп дали учи. През 90-те години на миналия век обаче нещата драматично ескалираха. Спокойствието отстъпи на страха и тревогите (същият процес се случи и след промените у нас - бел.ред.) и изведнъж родителите спряха да пускат децата си далеч от погледа. От 41% през 1969 г. делът на хлапетата, които ходят сами на училище, е спаднал на 13% през 2001 г. Смъртните случаи от различни инциденти са намалели с над 50% от 1980 г., но въпреки това родителите непрекъснато лобират да се махнат джунглите от детските площадки, а на количките неочаквано се появиха надписи "Извадете детето, преди да сгънете". Сред децата на 6 до 8 г. свободното време за игра е намаляло с 25% между 1981 г. и 1997 г., а домашните са се удвоили. В книжарниците започнаха да се продават книги като "Храна за детския мозък: над 100 рецепти за повишаване интелигентността на вашето дете". В щата Джорджия федералните власти изпровождат всяко новородено от болницата с диска "Изградете мозъка на вашето бебе със силата на музиката", след като някакви учени обявиха, че слушането на Моцарт временно може да увеличи интелигентността с 9 пункта (по стандартните тестове). Докато истерията стигне своя пик, университетите вече бяха инсталирали уебкамери "Здрасти, мамо" в общите помещения на общежитията, а работодатели като "Ърнст&Янг" предлагаха "родителски пакет" на новоназначените, тъй като мама и татко също участват в договарянето на заплатите.

Щом вманиачаването на тема безопасност и успех за детето се превърна в норма, се възцари един вид правоверие и господ да е на помощ на еретиците - онези, които дръзваха да оставят децата си навън без закрила от Сикрет сървиз. Само попитайте Ленор Скенази, която до ден днешен като потърсите в "Гугъл" "най-лошата майка в Америка" запълва първите няколко страници с резултати - само защото един ден през 2008 г. оставила 9-годишния си син да се качи сам на метрото в Ню Йорк. Скенази написа статия по въпроса и подпали глобална война на тема какво е "разумният риск". Впрочем са я търсили репортери от Китай, Израел, Австралия, Малта... ("Малта! - възкликва Ленор. - Това не беше ли остров! Кой дебне децата там? Пиратите?")

Скенази решава да отвърне на удара и с блогове и книги горещо защитава тезата, че сме изгубили способността си да преценяваме опасностите. Като вечно се тревожим за погрешните неща, нанасяме реална вреда на децата си, отглеждайки ги да бъдат тревожни, неавантюристични, или по нейните думи "парникови убийци на радости, вързани за мама халюциниращи опасности". Няма според нея рационално обяснение защо едно поколение, израснало в непрестанни игри навън, ходило само на училище и правило куп други неща без родителски надзор, трябва да забранява същите тези неща на своите деца. "Но днес 10 е новото 2. Инфантилизираме децата си до пълно невежество", казва Скенази, която няма нищо против предпазните колани и седалки в колите, каските за велосипед и всички други рационални придобивки на детската безопасност. Но когато водеща журналистка съветва родителите да снимат всяка сутрин децата си преди училище, та в случай на отвличане да имат под ръка снимка за полицията, това вече е прекалено.

Вероятността детето ви да бъде отвлечено и убито от непознат е 1 на 1.5 милиона. Така че истеричният въпрос "Как да го пусна сам до магазина?" е по-редно да стане "Как да го пусна сам при роднините?" (80% от децата, жертва на насилие, са пострадали от приятели или роднини). Или в колата с вас (над 430 000 деца всяка година са жертви на пътни инциденти).

Записки от фронтовата линия

Страхът е нещо като родителски вирус: невидим, силно заразен, перфектно създаден да разруши спокойствието ви. Но страхът от физическа опасност поне подлежи на някаква рационална аргументация, докато страхът от провал е почти невъзможен за унищожаване. Този страх подтиква родителите да искат повече домашни в предучилищните класове, повече часове по езици и пр. Отчасти този страх се храни от демографията. Сегашното поколение родители чака повече да създаде брак и има по-малко деца. Семействата никога не са били толкова малки, което означава че генетично яйцата ни са в по-малко кошници и затова ги закриляме много по-усърдно. Родителите хеликоптери се срещат на всяко ниво в обществото, във всички етнически групи, казва Патриша Сомърс от Университета на Тексас в Остин, правила проучване по въпроса. Вече имаме и баби и дядовци хеликоптери, естествено.

Други изследвания ни напомнят за значението на игрите като особено важен "протеин" в емоционалната диета на детето. Ако не беше така, казват учените, едва ли играта щеше да е оцеляла при всички животински видове през всички хилядолетия - вероятно като подготовка за порастването и тренировка на лидерски умения, общуване, гъвкавост, устойчивост. Д-р Стюарт Браун, психиатър и основател на Националния институт за играта, отбелязва, че новопостъпилите инженери в една от лабораториите на "Калтех" не притежават умения за решаване на проблеми, въпреки че идват с отлични оценки. След като си дават сметка, че всички от по-старите поколения са разглобявали часовници, сглобявали касетофони, правили макети, мениджърите във фирмата включват в интервютата за работа и въпрос какво са играли кандидатите като деца. "Когато търсим кое създава познание, памет и благополучие в живота - твърди Браун, - играта е толкова важна, колкото и всеки друг фактор". Американската академия по педиатрия предупреждава, че намаляването на времето за свободна игра може да доведе и до здравни рискове - за някои деца този забързан и натоварен ритъм е източник на стрес и напрежение и дори може да доведе до ранна депресия. Да не започваме въобще темата за затлъстяването сред децата.

Помнете, грешките са полезни

Много образователни експерти търсят начини как да кажат на родителите кога да отстъпят на заден план. Линията тук е много тънка, тъй като поредица изследвания обвързват ангажираността на майки и бащи в образованието на детето с по-добри оценки, по-малко проблеми със зависимости и по-големи шансове и добро представяне за университета. Ако трябва да се избира, казват учителите, по-добре супервъвлечени родители, отколкото невидими. Предизвикателството е да се улучи точната мярка.

Всеки учител може да разкаже история за ученик, който е трябвало да претърпи провал, за да осъзнае, че с това светът няма да свърши. Само че днес учителите са изправени пред съвсем различна действителност - когато майки и бащи са задкулисните автори на домашните работи и усърдни лобисти. Директорката на едно основно училище в Канзас се принудила да сложи табелка на входната врата "Не приема", след като забелязала, че масата на рецепцията е затрупана от забравени кутии с обяд и тетрадки, донесени от родителите. Чашата преляла, когато един ден в училището влетяла задъхана майка с гердан, който трябвало да придаде завършен вид на тоалета на дъщеря й. Уж интелигентни родители, но сме ги виждали да правят ужасно глупави неща, въздишат учителите.

Нормално е да се приеме известна доза "кръжене", когато става дума за малки деца, но все повече тази неотклонна грижа се наблюдава чак до гимназията и колежа. Учителите вече говорят и за родители "Стелт" - те не кръжат непрестанно, но от тях винаги може да се очаква изненадващ удар, точно когато се набират участници за училищния театър например. За тях последният клас е съдбовният час. Много родители възприемат оценката на детето на кандидатстудентските изпити като оценка за самите себе си като родители, отбелязва Мадлин Райниър, декан на университета Уиламет в Орегон. Понякога пък в университета става още по-страшно. Затова някои висши училища имат специални съветници за родители. В Итака например са сложили на сайта си няколко точки: "Посещения (но не много чести); Общуване (но не много често); Не се тревожете (прекомерно); Очаквайте промяна; Доверете им се."

Какво да направим

Сред най-мощните оръжия във войната с хеликоптерната бригада е бумът на сайтове за родители, където всеки може да влезе и да затвърди усещането си, че понижаването на очакванията не означава непременно предаване на детето. Можете например да поръчате бебешка фланелка с надпис "Ще проходя когато си искам". Естествено, за да се възстанови балансът, литературата по темата доближава по обем другата - с обратен знак.

Водачите на тази революция обаче внимават да не прекаляват със съветите. Понеже на родителите вече им е дошло до гуша от съвети. Пък и една от важните цели на този бунт е точно да позволи на майки и бащи да бъдат несъгласни и да следват различни пътища. Хората все си мислят, че има някаква тайна формула за родители и ако прочетем достатъчно книги, похарчим достатъчно пари и се напрегнем до краен предел, ще я открием и всичко ще бъде наред. Какъв ужас! Нека всеки си запуши ушите, затвори очи и открие своята лична семейна формула.

Средностатистическото хлапе днес притежава 150 играчки. Започнете оттам. Изхвърлете счупените. Раздайте онези, които вече сте надраснали. А също и онези - мигащите, шумните, които играят вместо вас. Целта е да се отървете от 75% от всичко онова, което задръства детската стая. Запазете само класиките - те оставят почти всичко на въображението.

И накрая, нека си позволим известно смирение. Може да се тръшкаме и мятаме, но накрая всичко това може би няма да има чак толкова голямо значение, колкото си мислим. Авторите на "Фрийкономика" Стивън Дабнър и Стивън Левит анализират напредъка на петокласници и установяват, че няма значение колко родителите четат на децата, колко телевизия гледат малките и дали мама ходи на работа. "Посещенията в музея са толкова продуктивни, колкото и посещенията до магазина - твърдят двамата в статия за USA Today. - Когато повечето родители посягат към книгите за добри родители, вече е твърде късно. Много от значимите неща тук са решени отдавна - какво е образованието на родителя, какъв партньор си е избрал той и колко време е чакал, за да има деца".

Ако приемем това със смирение, сигурно ще ни е по-лесно да последваме съвета, даден от писателя Д.Х. Лорънс през 1918 г.: "Как да започнем да обучаваме детето. Правило №1: Оставете го на мира. Правило №2: Оставете го на мира. Правило №3: Оставете го на мира. Това е цялото начало."

Естествено, на него му е било лесно да го каже. Д.Х.Лорънс няма деца.