Едва ли има по-печална история от тази за католическия свещеник, посветил живота си на свързването на влюбени двойки. Този свещеник се наричал Валентин и историята му е много старинна.

Отдавна-отдавна, през III век, в Рим властвал жестокият император Клавдий II – войнствен и зъл човек. Стремежът му бил да укрепи своята армия и да я направи още по-многочислена и могъща. Клавдий издал указ, който забранявал на римляните да се женят. Строгият управник смятал, че семейните съюзи правят мъжете сантиментални и меки, което им пречи да бъдат добри и безпощадни воини.

Единствената надежда на страстно влюбените станал млад свещеник на име Валентин. Човешкото му сърце и добрата му душа игнорирали императорския закон и той тайно венчавал влюбените.

Ползвайки се с покровителството на църквата, отец Валентин организирал срещи на младите двойки и им помагал да разменят пламенни писма.

Узнал за противозаконната дейност на свещеника, Клавдий издал жесток указ, осъждащ Валентин на затвор и смърт.

Докато бил в тъмницата, Валентин видял младата дъщеря на надзирателя и бил поразен от красотата и нежността й. Девойката, разбирайки кой е Валентин и за какво е осъден на смърт, решила да го посети и... се влюбила в него. Всеки ден двете пленени сърца разменяли нежни писма, в които изливали чувствата си един към друг и се обричали на вечна вярност.

Изпълнението на присъдата на свещеника престъпник било определено за 14 февруари 270 година. На този ден Валентин написал последното писмо до своята любима, в което вече нямало нито признания, нито нежни думи, нито обещания.

Посланието съдържало само две думи: „Твой Валентин“.

Никакви думи за сбогом не били необходими на двамата влюбени.

И така тази кратка бележка станала знаменит символ на вечна любов, преданост и вярност и впоследствие започнала да се нарича „валентинка“.

Парадоксално именно денят на екзекуцията на католическия свещеник, помогнал на хиляди сърца да намерят своето щастие, станал празник на всички влюбени.

В този ден хората започнали да споделят един на друг чувствата си, пишели си любовни писма и си подарявали цветя.

По-късно, когато римският свещеник на име Валентин бил канонизиран от църквата, датата 14 февруари станала Ден на свети Валентин.

Говори се, че прахът на свещеника бил положен в римската църква „Свети Праксидис“. Вярващите хора започнали да наричат вратата на тази църква „вратата на Валентин“. Минавайки през нея, влюбените вярвали, че получават благословията на светеца.

Денят на свети Валентин – покровителя на всички влюбени – е католически празник. В нашите географски ширини той се налага сравнително скоро и за кратък срок става любим на всички двойки.

И макар че този ден се отбелязва през февруари, когато Малък Сечко може да извърти някоя зимна хала, атмосферата му винаги е гореща. В този ден дори и най-сериозните и заети хора намират време да се усмихнат, да си спомнят за своята половинка и за любовта си.

Католиците имат много легенди, поверия и ритуали, свързани с празника. Една от тях е, че на този ден Валентин се спуска от небето и съединява всички половинки по света, които се търсят взаимно.

Традиционно 14 февруари се смята и за ден на романтичните запознанства, признанията в любов и, разбира се, вдигането на сватби.

И съвсем логично двойките, сгодяващи се или сключващи брак в този ден, вярват, че цял живот ще бъдат закриляни от свети Валентин, че техните отношения няма да страдат от конфликти и неразбирателство, а в дома им винаги ще цари любов.

(Продължение)

Тези две желания са свързани едно с друго, въпреки, че желанието да се взима се намира в сърцето, а желанието да се разбира в мозъка. И това е така защото тяхната обща основа е егоизма.

Само получавайки светлината на Твореца, която дава силата да се противостои на егоистичната природа, човека получава усещането за това, че достига вечността, постоянството, защото в него вече нищо не може да се измени и той никога няма да се върне обратно към егоизма, а вечно ще живее в духовния свят. Поради това в неговите усещания настоящото и бъдещето стават равни и в него се появява чувството за достигане на вечността.

Тъй като нашия Творец се намира в състояние на абсолютен покой, то и ние неговите създания се стремим към състояние на покой с което постигаме желаното. Твореца е създал две сили за нашето развитие: тласкащата ни отзад сила, която ни заставя да бягаме от страданието и примамваща ни с наслаждение сила напред. Но само тези двете сили едновременно, а не всяка по-отделно са в състояние да ни поместят от мястото ни и да ни заставят да се движим.

А човека в никакъв случай не трябва да се оплаква, че Твореца го е направил ленив, казва че за това Твореца е виновен, че на него му е трудно да се помести.

Точно обратното, именно защото той е ленив и поради това той не се стреми безумно и импулсивно след всяко малко увлечение в живота, а дълго преценява дали да губи сили за това, което случайно му е харесало.

И той не бяга веднага от страданията, а оценявайки защо, с каква цел той ги е изтърпял, учейки се от тях за да ги избягва в бъдеще, защото те го принуждават към действия и движения, които на него му е много трудно да извърши.

“Идолопоклонството” – това е следването на егоистичните желания на тялото, обратно на духовната работа – следването на алтруистичните желания или цели (ако още няма желания).

“Духовното сливане” – това е пълно съвпадение по свойства на два духовни обекта.

"Духовна любов” – това е следствие от усещането на пълното сливане. Тъй като се има предвид сливането на две напълно противоположни свойства (човека и Творец), то проверката се свежда до оценката – дали това е любов или подчинение и това се свежда до това дали човека няма желание да се върне към своите желания, то това е признак, че той действително обича Твореца.

“Съвпадение” означава, че както в Твореца има радост от доброто въздействие върху творението, така и в човека има радост, че той може да даде нещо на Твореца.

“Завръщане” означава, че човека през своя живот в този свят ще се върне в това духовно състояние в което се е намирал при сътворението на душата му.

Има два органа за действие, две действащи начала в човека – ума и сърцето, мисълта и желанието. И над двете той е длъжен да реализира работа по преобразуване на тяхната егоистична основа в алтруистична.

Всички наши наслаждения ние усещаме в сърцето. И поради това ако човека може да се откаже от което и да е земно наслаждение, то той заслужава да получи истинско наслаждение от горе защото той вече не използва своя егоизъм.

Светлината на Твореца прониква цялото творение, в това число и нашия свят, въпреки, че ние изобщо не го усещаме. Тази светлина се нарича светлина оживяваща творението. Благодарение на на нея творението, световете съществуват, в противен случай не само би спраял живота но би изчезнал самия материал от който те са съставени. Тази оживяваща светлина проявява своето действие във всевъзможни материални обвивки на обекти и явления в нашия свят. Всичко, което ни обкръжава и самите ние не е нищо друго освен светлината на Твореца. А разликата се усеща само от нас, които възприемаме само външната обвивка, дрехата на светлината. На практика вътре във всички творения действа само една сила – светлината на Твореца.

Твореца е решил да създаде човека в нашия свят, за може да се издигне духовно от най-ниското си първоначално състояние и стигне до нивото на Твореца, да стане подобен на Твореца. За това Твореца е създал свойството егоизъм – желанието за самонаслаждение.

Това усещане на егоизма се нарича първо творение. Доколкото Твореца това е светлина, то естествено първото творение да се окаже запълнено със светлина (наслаждение).

(Следва)