Макар, че нямаме орган на възприятие, с който да установим пряк контакт с духовния свят, можем да го разберем по друг път: достатъчно е да усвоим същността на физическия свят и после да използваме неговите структури с всички детайли за разбирането на духовния свят.
Всъщност единствения път за постигане на духовния свят минава през физическата среда. Тази идея най-лесно може да се илюстрира чрез отношенията ни към другите хора.
Когато, някой говори или прави нещо значително и важно, ние емоционално му откликваме вътре в себе си.
В този момент, нас ни интересува мнението, което той е изказал или чувствата му към нас.
Ние мислим как това мнение или тези чувства ще се отразят на нашите взаимоотношения. Но ние не следим движението, но устните му и съкращението на лицевите мускули, изразяващи мимика, макар че във физическата среда стават именно тези движения и промени.
С други думи в този случай ние автоматично предаваме на физичните явления по-дълбока трактовка. Да се проникне в мислите на другия човек, да се разбере характера му, може само ако изследваме мимиката му и движенията на тялото и ние правим това несъзнателно, без да полагаме усилия.
Изкуството на духовния живот се заключава именно в такова постоянно използване на скрития, но достатъчно „ефективен” механизъм на превключване, използван към всичко физическо, със способността да видим с вътрешното си зрение по-дълбоко ниво, скрито зад значението на предметите и явленията на материалния свят.
Затова за разбирането на коя да я духовна идея ни е нужно отначало да анализираме нейното отражение във физичната среда.
Сега питаме: каква всъщност е схемата на физичния свят? Какво конкретно провокира тази универсална човешка реакция?
Изследването на смеха показва, че най-често той се предизвиква от неочаквано и рязко сближаване на противоположностите. Когато процеса се движи в едно направление и изведнъж твърдо сменя противоположно посоката си, това предизвиква смях.
Колкото и да е странно, такъв смях възниква, даже дори когато наблюдаваните от нас събития или процеси по същността си въобще не са смешни: например, когато се смеят над жертвата на груба шега, такава реакция във висша степен е неуместна, но е неизбежна.
Защо става така? Когато виждате важен, самодоволен дебеланко, който уверено крачи по улицата и изведнъж пада, подхлъзвайки се на динена кора, това въобще не е смешно, но дори тези, които учтиво му отиват на помощ, не могат да сдържат усмивката си. Къде е причината за този странен феномен?
Работата е в това, че реалният, духовен смях представлява особена реакция на реална промяна.
Прехода от земния живот във вечния, когато пред теб се открива цялата реалност, цялата истина, това е щастливо събитие. „Доблестната” жена, правилно подготвена за този преход и надарена с духовна сила, вероятно ще почувства в този момент „симха”, радост. Именно жената! Защото за разлика от мъжа тя първоначално притежава величие на духа, позволяващ и да бъде източник на друг живот. Именно жената може дълбоко и правилно да разбере щастието от реализацията на жизнения потенциал.
Сега да погледнем по-дълбоко. Какво изменение в плоскостта на духа поражда възторга от духовния смях? Това изменение се изразява в прехода от тежко изпитание към спасение, избавление.
Когато дълбоката криза се сменя с неочаквано и по същество невероятно спасение. Когато не виждате никакъв изход от кризата, вас ви обхваща безизходно отчаяние и изведнъж в точно тази минута идва спасение, смехът е почти неизбежен. Учим това от примера с Авраам и Сара. Когато им се ражда късно и единствено дете, продължителя на мисията им, следващото звено в династичната верига, Авраам е бил много стар. Сара е минала детеродната възраст. Талмуда съобщава, че тя е била първоначално физиологично безплодна – тя е нямала матка. И когато на тези двама старци, лишени от естествената възможност да имат деца, изведнъж им съобщават, че ще им роди син, те се разсмиват. Но детето действително се ражда, получавайки името от Бог – „Ицхак” – „той ще се разсмее”. В това име, в тази съдба е съсредоточена цялата история на чпвечеството. Винаги сме почвали на границата на възможното.
Когато Ицхак пораства, баща му получава указание да го принесе в жертва. Но станало ли е жертвоприношението? Във физичен план Ицхак е спасен в последната секунда, слиза от жертвеника цял и невредим. Но по-дълбоката мъдрост гласи от устата на Твореца: „Праха на Ицхак лежи пред Мен” – в духовен смисъл той е бил пренесен в жертва.
Ето едно от обясненията на този парадокс: след своето жертвоприношение Ицхак е живял едновременно и в двата свята: физичния – тук и духовния.
Кабалистите отново обръщат вниманието ни на името му: думата Ицхак, ако се прегрупират буквите, съставя израза „кец хай” – „край (на смъртта) още приживе” или по-точно: „Бъдещият свят още приживе”.
Човекът, чието име означава „смях” (в Тора всяко име изразява реална същност), пребивава веднага в два свята: той живее в света на трудните изпитания, а около него е света на спасението.
Рамбам обяснява, че тази идея най-добре се изразява при раждането на дете. В тайнството и чудото на раждането нагледно се проявяват силите на резките промени, действащи на щиковете на двата свята.
Най-ярък пример на такъв прелом от тъга към радост от изпитание към спасение могат да служат усещанията на майката.
Бременността се развива постепенно и предсказуемо. После, както и болшинството други изпитания и кризи, изведнъж започват родилните контракции, несъпоставими по своята тежест с усещанията от предишните месеци.
Тези спазми сами по себе си никак не приличат на процес на раждане на нов живот: ако нямахме представа за физиологията на човек и процеса на раждане, то в началото ако видим предродилните мъки и страдания на родилката, напълно бихме могли да си помислим, че с тази жена става нещо ужасно.
Но в самия разгар на родилните мъки, когато болката и страданията на жената достигат до предел, на света се появява дете.
Само тогава става ясно, че всичко това е било заради новия живот, а не обратно за смърт.
Но още на по-дълбоко ниво като илюстрация на изучаваното от нас правило може да служи началните стадии от живота на детето.
Не родилият се младенец живее в среда, към която е прекрасно приспособен – плава в течност, кръвообращението и другите елементи на физиологията му напълно съответстват на вътрематочният му период на развитие.
Дробчетата са свити и бездействат, кръвта циркулира, подминавайки дробовете, в сърцето на младенеца, за разлика от големия човек има канали между двете страни на сърцето. Накратко, организма на зародиша има много радикални разлики. Още повече, физиологичните особености, обезпечаващи жизнедеятелността на плода в специфичните условия на майчината утроба, могат да станат причина за гибелта на вече родилото се бебе.
Иначе казано, свойствата жизнено необходими там, са смъртно опасни тук: наистина пред нас е сблъскване на противоположностите.
И ето почват раждането: детето, изцяло приспособено към едни условия, рязко преминава към други. Смъртта е от него на две крачки, тъй като плода притежава само тези свойства, които му пречат да оживее. И тогава става чудото: само за няколко съдбоносни минути картината рязко се променя!
„Това, което е закрито се открива, това, което е открито се закрива” – писано е в Талмуда. Дробовете почти мигновено се раздуват и започват да дишат, едновременно се променя кръвообращението – неговия път сега е през дробовете, кръвта, която досега е минавала през пъпната връв, спира - сякаш съдовете рязко са се свили.
Детето оживява в този свят, напълно приспособено към новата среда на обитание
Раждането е символ на трансформация. Феномена на появата на нов човек в света ни учи да бъдем възприемчиви и към други кардинални промени и да разбираме природата им.
Рамбам дава като пример за това раждането, за да ни покаже реалната основа на нашата вяра в съществуването на прехода от един свят в друг: макар че от тази страна на великия раздел ние виждаме само прехода от живот към смърт, всеки от нас може дълбоко да разбере дълбоката истина: всъщност смъртта води не до сляпа улица, а до нов живот, съществуващ от другата страна на раздела. Така става чудото на прехода: „Ваицхак леЙом ахарон” – „Тя ще се смее в последния ден”.
Всичко, за което току що говорихме, приложимо за отделните хора, има пряко отношение към съдбата на човечеството, като цяло. Ние сме сформирани в горчилката на египетското робство. Но източниците на това изпитания са заложени в съдбата на Йосеф и неговите братя, срещнали се в Египет, тъй като постъпките на децата и събитията, които стават с децата, са заложени от бащите им. Анализирайки веригата от събития, довели синовете на Яаков в Египет до брат им Йосеф, ние учим всички особености, присъщи на такъв род изпитания и кризи, както на индивидуално, така и на общочовешко ниво.
Братята извършват грешка – те продават Йосеф в робство. Много страдания често скривани от очите, започват с грешки. (При желание целият този процес може да се проследи по-назад, до самите основи, до Адам и последващите събития в човешката история.) Именно тогава, след изчезването на Йосеф, започват мъчителните изпитания. Когато братята му идват при баща им и му представят доказателства за „гибелта” на Йосеф - – риза, оцапана с кръв от заклано козле, Яаков се лишава от бремето на пророческия си дар. Братята виждат, че баща им губи прекия контакт с духовните светове и разбират, че те са виновни, за това.
После, както често става в такива случаи, страданията се затягат – много години те не виждат никаква възможност да поправят грешката си и чак след повече от дванадесет години те отново се срещат с Йосеф.
През всички тези години братята виждат, как баща им безутешно скърби и мъката му с годините не отслабва. Само можем да се досещаме за тежестта на страданията им.
Такъв е класическият сценарии – страданията започват и нямат край. Самата тази натегнатост, сякаш препятства края им. Но в някакъв момент страданията идват до предел. Сякаш, не могат да бъдат издържани – това означава, че изпитанието прераства в остра криза.
Тази криза необратимо нараства: братята отиват в Египет да търсят храна. Но вместо храна получават страшното обвинение в шпионаж (влиятелният сановник предявил им това обвинение е никой друг, а самия Йосеф, разбира се неразпознат от братята си).
Накрая братята се връщат в Харан със запаси от провизии, при което един от тях остава в залог и ще бъде освободен само ако останалите се върнат в Египет и доведат със себе си Бенямин, най-младия брат.
Тук узнаваме още една особеност на тази схема: страданията ни се струват непостижими и незаслужени, несправедливи, като нощен кошмар, преследващ ни наяве. По пътя към Канаан братята намират в багажа си парите си, с които те са платили стоката, но които някои тайно им е върнал – още един повод за тревога. В такова състояние на паника те се връщат при баща си.
Следвайки развоя на събитията, ние разбира се, започваме да разбираме неясното за братята. Йосеф специално ги мъчи, помагайки им да се избавят от вината и страданията – заради тяхно благо, него го движи само любовта към братята му.
Йосеф иска те да му доведат Бенямин, втория сина на Рахел (Йосеф е първия) – тогава ще ги постави под кръстосания огън на обвиненията и ще провери лоялността им. Йосеф ще скланя братята си към предателство, към отказ от Бенямин, създавайки приблизително тези условия, при които преди много години те не са издържали на изпитанието и са го продали в робство.
Но този път Йосеф е убеден и много се надява – братята да постъпят правилно, и да поправят грешката си с чувство на пълно разкаяние – да направят „тшува”. Залозите на тази игра са много високи.
Йосеф не може да се открие на братята си, той е длъжен да страда заедно с тях, да се държи жестоко за тяхно благо. Идеята на тези събития е очевадна: страданията трябва да имат цел, особена цел и макар че изгарят като огън и не може да разберем причината им, Владиката на вселената лека полека готви избавлението.
Тъй като Той Сам (да Сам) страда заедно с народа Си – с всеки отделен човек и с цялото човечество.
Яаков и синовете му се боят от издирване от египетския управител, но усилващия се глад не им остава място за маневра. Нужна име храна и раздялата с Бенямин е практически неизбежна.
Братята го взимат със себе си и се връщат в Египет. В началото, колкото и да им се струва странно всичко става удачно: брата-заложник е пуснат на свобода, те купуват храна и се отправят към дома си – всички заедно цели и невредими.
Често става, финалната криза се предшества от илюзия за спасение, избавление от опасностите и несгодите.
Братята са обхванати от еуфория: всички беди са зад тях – и в този момент ги връхлита страшен удар чуват зад себе си шум от конски копита, тях ги догонва слугата на Йосеф. Той страшно им съобщава, че от господаря му е открадната ценна вещ и иска да ги обискира.
Похитената чаша е намерена в багажа на Бенямин. И ето го момента на главното изпитание. Братята могат да се върнат, но Бенямин отива в затвора (колко често се примиряваме с фактите, охотно признавайки тежестите на уликите, доброволно приемайки произнесената ни присъда).
Йосеф проверява, доколко те са предани на по-младия брат, който не само е получил в тяхно присъствие най-скъпите подаръци от египетския управител (който искал да провери дали братята ще ревнуват Бенямин, както някога са ревнували Йосеф), но и е показан като източник на позор и мъки – моля ето ви доказателството!
Но братята не остават Бенямин в беда, те остават с него, поставят своята преданост към брат си над субективните оценки и емоции – и по този начин изкупват предишния си грях.
Братята се връщат в Египет, заедно, за да противостоят на всемогъщия египетски управител. Откритото стълкновение с неузнаваемия Йосеф им предвещавало само един изход – трагедия.
Те или трябвало да се върнат в Канаан и да се представят пред Яаков сами, без Бенямин, както им предлага Йосеф и по този начин да убият стария си баща (коментаторите отбелязват, че ако Яаков би узнал за ареста на най-малкия си син мигновено би умрял от мъка) или да се опитат да унищожат целия Египет.
В мидрашите пряко е казано, че Йеуда е подготвял братята си за война с Египет не на живот, а на смърт, чак до пълното унищожаване на най-великата империя на онази епоха (такава задача би била по силите им – всички патриарси са притежавали нечовешки сили). Но във всеки случай ги чакала пълна катастрофа.
Йеуда излиза отпред и се обръща към мъчителя им. Братята отдавна се досещат, че тези неописуеми страдания са ги постигнали не случайно, а заради предни грехове и са готови на пълно разкаяние.
В този кулминационен момент на максимално напрежение и непоносими мъки, стоейки на края на пропастта, Йеуда, лидера на семейството предлага себе си в саможертва. Той моли Йосеф да прати него в затвора вместо Бенямин.
Ето го висшия акт на любовта и самоотвержеността, изкупващ предишната грешка, унищожаващ източника и!
И тук братята чуват неочакваното признание: „Аз съм Йосеф”. През тъмнината на неописуемите страдания, на границата на катастрофата звучи: „Аз съм Йосеф”.
Такъв е пътят на спасението – той трябва да е предшестван от саможертва. Спасението настъпва в най-неочаквания момент и което е удивително, то идва от самия източник на страданието! Мъчителят-египтянин става техния избавител. Това е Йосеф, техния брат!.
В процеса на търсене на източника на избавление можем да откроим две елемента: единият дълбоко обнадеждаващ, вдъхновяващ и другия – отрезвяващ.
Първо, много дълбоката и най-главна мисъл се състои в това, че избавлението – не е просто прекратяване на страданията, когато пробуждайки се от страх, изпитваме чувство на освобождение и облекчение.
Обратно, самото изпитание, страдание става избавление. Тази мисъл трябва правилно да бъде разбрана. Всичко, което прави Господ е благо.
В тази буря на емоции, която обхваща всички братя, когато те разбират, че са пред тях е Йосеф, съдържа дълбокото разбиране на главния факт: всичко преживяно е било необходимо за тях, за спасяването на живота им.
Чак сега братята са могли по достойнство да оценят всеки детайл от мъките им, без които не би било сегашното им щастие, тъй като без тези страдания те никога не биха постигнали духовно съвършенство.
Сега гледайки назад, братята не биха се съгласели да се разделят дори и с едно от преживените страдания. Обратно, до края на живота си ще искат тези моменти, ще пазят спомена за тях, като за нещо най-ценно.
В това се състои истинската радост от избавлението: човек разбира, че преживените от него страдания и тяхното благополучно решаване представляват по себе си неотменяеми елементи на самото избавление.
Но тук е скрита висша ирония на битието: когато се открива правдата, възниква проблема за решението.
В общодостъпни термини тази мисъл можем да изразим по следния начин. Едно кабалистично положение гласи така: „В бъдещия свят вкусът на дървото и вкусът на плода са еднакви”.
В Бъдещия свят представен ни под формата на овощна градина, растат необичайни дървета: при тях стават за ядене не само плодовете, но и самите дървета.
Какво означава това? На фона на изложените положения не е трудно да си представим, макар и частично красотата на този образ. В Тора „дървета” и „плодове” символизират „процеса” и „крайния резултат”.
В нашия свят дърветата, както е известно не стават за ядене, но те служат като основа за израстването на плодовете, които можем да ядем.
Пред нас има две фази: първата – труда и подготовката се сменя от втората същността, на която е резултатът и наградата.
Дървото е само средство за достигане на целта, израстването на плодовете. Нашия свят е подобен на дърво: в него работят и се подготвят.
Бъдещия свят – това е плодът: той е сладък, ящен, и съдържа семена за вечен ръст. И тук ние разбираме важната тайна: в Бъдещия свят дървото също става част от крайния резултат.
Сладостта притегателността на Бъдещия свят се състои не в това, че там се прекратяват тежестите на този свят, а в това, че трудностите на този свят, преминавайки границите на битието, сами се превръщат в съставна част на вечното съвършенство.
Ние въобще нямаме намерение да преминем през този свят без борба, тъй като само тя ще ни позволи да достигнем висшата реалност в Бъдещия свят. Активното ни участие в делата от този свят, ангажираност в неговите конфликти е и тази реалност, която ни чака в Бъдещия свят.
Такъв подход към живота и трудностите му играе огромна роля. Макар, че изпитанията остават изпитания и често ни се струват безсмислени, ние знаем, че в тях е заключена същността на висшата реалност, че страданията някога ще се обърнат в щастие и просто трябва да се напаснем към дълбокия източник на силата и издръжливост.
Сега да минем към втория елемент. Отбелязахме, че рязката промяна от страдания към избавление предизвиква смях. Съчетанието на тези две крайности, тяхната мигновена смяна е източник на духовния смях, за който е казано в стиховете на Тора: „Аз йемале схок пину” (И тогава устите ни ще се напълнят със смях” и „Ваицхак леЙом аХарон” (Тя ще се смее в последния ден). Но когато Йосеф се открива пред братята си, те не се разсмиват. Обратно Тора казва, че те били прекалено шокирани, потресени.
Да разгледаме ситуацията. Когато човек изпитва неочаквана смяна на състояния, когато лъжливото усещане за устойчивост рязко се сменя от плюс към минус или да вземем екстремалния вариант – когато той става жертва на груба постановка, ситуацията изглежда смешна, но само за страничния наблюдател.
За този, което е обект на рязката промяна, няма нищо смешно. Когато се срещнете очи в очи с лъжливия си имидж и сте принудени да признаете ситуацията и да осъзнаете погрешността на своите предишни непоколебими убеждения, въобще не ви е до смях.
Ако дори синовете на Яаков, притежаващи несравнимо духовно величие, са съумели да признаят и поправят своята стара грешка, все още са били шокирани, когато им се открива правдата, а какво да кажем за нас смъртните?
Как бихме се държали, попадайки в подобна ситуация? Когато нашия свят ще се преобърне с върха надолу при идването на Избавлението, много от нас ще се окажат в положение на жертви на груба шега: нашите възгледи и представи също ще се обърнат надолу с главата.
Тези два елемента действа постоянно. Кабалистичната традиция, лежаща в основата на йеудаизма, твърди, че Господ се смее: „Йошев башамаим ицхак, Ашем илеаг ламо” (Седящият на небето ще се смее, Бог ще им се присмее (на нечестивците). Всевишния се смее над този факт, че злото според степента на своето усилване, само си копае гроба.
Той така управлява световните събития, че всички злодеяния на нечестивците, колкото и да се изострят, в крайна сметка бият по тях като бумеранг – това е най-дълбоката и най-смешна ирония на мирозданието. Негативните действия се превръщат в източник на гибел за инициаторите им, в духовен смисъл няма по забавна ситуация.
Докато Паро (Фараона) увлечено изтребва еврейските деца, боейки се, че сред тях може да се окаже бъдещия спасител в съответствие с предсказанията на придворните астролози, той сам, без да знае отглежда Моше в собствения си дворец.
Когато Аман строи бесилка за Мордехай, той също не подозира, че ще виси на нея. Силите, с помощта, на които Аман се опитва да изтреби евреите, се превръщат в средство за тяхното спасение и унищожение на враговете им.
Самата идея на празника Пурим е изразена във фразата „венаафох ху” (и преобърна се (съдбата). „Ипух”, пълно преобръщане – такава е същността на празника Пурим. В него е изразен целия мрак на живота в древна Персия: даже името на Бог не е употребено нито един път в цялата книга „Естер”, посветена на събитията на Пурим.
Самото име на спасителката царица Естер означава „скриване”, съдбата на евреите се решава според волята на „случая” с помощ на жребии (пур – зар). Мрак и произвол. И тук се включва яркото освещение: на първи план излиза името на Господ и този същия жребии паднал се на „йорцаит”, деня на смъртта на Моше рабейну, „случайно” показва и рождения му ден.
Виждаме, струва ни се същата картина, но в действителност това е нещо друго – пълна противоположност. Такава е главната цел на Пурим – в началото възниква маска, а после пада. Това е смехът на Пурим. Тъй като даряването на Тора на Синай се съпровожда с най-високо Откровение, с потресаващи чудесни явления, казват коментаторите, евреите са били принудени тогава да приемат Тора – могли ли са да я отхвърлят? Но в Пурим няма никакви чудеса и необичайни явления – единствено неизчезващата очевидност на тъмнината. Затова евреите са били в правото си да отхвърлят Тора, тъй като не са забелязвали направляващата ръка на Твореца в естествения ход на събитията. Все пак вторично я приемат – доброволно без принуждения. Това е и било истинското даряване, истинското приемане. Така възниква непрекъсваемата връзка на евреите с Тора.
Истината се проявява истински там, където може да си избере лъжата. Настоящия прогрес е възможен само чрез съпротивление и, но въпреки трудностите. Преразказвайки известната постановка от кабалистичната книга „Зоар”, може да кажем: светлината на духовния ръст се разкрива само според тъмнината на изпитанията.
1 след няколко поколения, когато Моше рабейну влиза в двореца на Фараона, еврейските роби затаяват дъх, предусещайки скорошно освобождение.
Можем да си представим разочарованието им, станало сурово изпитание за вярата им, когато им става ясно, че срещата на освободителя им с Фараона не само не ги избавя от робство, а обратно, довежда до усилване на експлоатацията: надзирателите ги карали да правят същата дневна норма от тухли, но като си събирали самата слама.
Новата година. Този, който желае да се извиси и да усили способността си за ново творение и обновление, трябва максимално да използва духовния прилив на Рош аШана.
Енергията на времето, циклично преминаваща различни етапи, достига своите най-висши показатели в определени, най-благоприятни за нея периоди. В частност, този неин елемент, който способства за особен душевен подем и оживление „начална точка”, максимално нараства в Рош аШана,
Да разгледаме по-дълбоко идеята за Рош аШана, ще се опитаме да намерим енергийните и източници, проявяващи се в този период. Това ще ни помогне да не изпуснем предоставената ни възможност да я използваме в максимален обем.
Усилвайки вдъхновението в първата фаза на този процес, ние получаваме ключ за огромен запас от сили и издръжливост, необходими ни за втората фаза, когато вдъхновението циклично намалява.
Духовното правило гласи: колкото е по-близо до зачатието, толкова повече потенциално скрити сили има и толкова са повече последствията от всяко действие.
Незначително повреждане на организма на големия човек, може въобще да не му се отрази. Зародишът, в периода на вътреутробното си развитие е много по-чувствителен към всякакви дразнители и най-малката промяна в генната структура може да има дълготрайни последици, които дори не можем да си представим в настоящия момент.
При зачатието твърдо се кодират свойствата на организма. Ясно е, че става въпрос за много важен и съдбоносен момент. Нито един друг бъдещ момент няма да притежава подобна сила, енергия и такова значение като първия момент.
Взрива на зачатието съдържа в себе си всичко. Последващото развитие ще проявява само тези елементи, които са били сътворени в началния взрив.
Рош аШана е зачатието на годината, а последващите 10 дена – периода на бременност. Ето защо тези дни са толкова важни за цялата настъпваща година. Заставайки пред Бог в Рош аШана, човек е съден за цялата година. Неговата личност кристализира в този момент, придобива завършена форма, да се промени тя после е извънредно трудно.
Много по-лесно е да се направят изменения в Рош аШана – тогава вие ще можете лесно да манипулирате „гените” на характера си. Хората притежаващи дълбоки духовни познания, много се стараят в тези два дена да живеят и водят себе си по висши стандарти, защото става зачатието на годината.
Много следват традицията да не спят, поне в сутрешните часове (кабалистите никога не спят в сутрешните часове бел. на прев.). Те искат да заложат гените на настъпващата година в пълно съзнание, а не в състояние за забравяне.
Къде се намира източника на тази особена енергия? Първият в историята Рош аШана, най-ярко отразил истинската и същност е денят на Сътворението на човек. Този ден на Творението е първият и неговото главно събитие е станала появата на човек. Ето защо този ден винаги носи в себе си потенциалните възможности за доизграждане на човек.
Когато ние искрено и твърдо решаваме да възвисим себе си в Рош аШана, да се въодушевим за по-одухотворен и значим живот в настъпващата година, започваме да черпим скритата енергия на този ден – денят на сътворяване на човек. Този ден е надарен със способността да извършва реални изменения, той помага на човек да се преобрази, да стане друг.
Традицията твърди, че Адам е бил създаден на това место, където после е стоял „мизбеах” (жертвеника) на Йерусалимския Храм. „Адам миМаком капарато нивра” (Адам е бил създаден в мястото на своето изкупление).
Най-първият момент от неговия живот се материализира от земя, събрана от всички краища на света и концентрирана в една точка – там, където значително по-късно хората са почнали да извършват жертвоприношения, т.е. да извършват действия, който по-дълбоко и по-добре от всичко изкупват греховете и приближават човек до Твореца.
Затова момента на сътворяване на човек е станал момент на най-концентрираната новост – едновременно побира в себе си, качеството на най-дълбоките възможни промени, промени от грях към изкупление.
Такъв скок е подобен наистина на ново творение. Ето защо в Рош аШана е заложена такава непостижимо могъща сила, тласкаща ни към обновяване. От тук и произлиза традицията максимално да се съкрати съня в тези два дни.
Службата през тези дни (на практика те се разглеждат като един ден) нагледно отразява духовния заряд, нашият вътрешен стремеж да достигнем духовните си корени. Тя се дели на три части: „малхуиот” (Царстване), „ейхронот” (Памет) и „шофрот” (Тръбене на шофар).
„Малхуиот” отразява стремежа на човек да обнови основата на цялото Творение и висшето служене – да се сдобие с това – властта на Бог да бъде абсолютна и неоспорима.
Преди да приемем върху себе си бремето на определени мицвот (заповеди), трябва да признаем Царството на Всевишния изцяло. Ще поясним тази мисъл с алегорична притча (машаль).
Един велик цар го помолили да установи закони в една страна. Царят се съгласил при условието, че първоначално хората трябва да признаят неговата власт над тях. Само тогава въведените от него закони ще станат задължителни и осмислени.
В основата на Творението е Царстването на Бог – източникът на всеки духовен ръст. Тази мисъл лежи в основата на цялата Рош аШана, тя изисква дълбоко проникване в най-съкровените тайни желания (рацонот) в процес на молитвата. Нейната цел е да се достигнат дълбините на съзнанието и да се пробуди желание за установяване на пълната и неделима власт на Всевишния.
„Зихронот” носи в себе си идеята за паметта – истински дълбоката и духовна – за източниците на мирозданието, за произхода на еврейския народ и неговата съдба.
Тази дълбока памет се асоциира с възвръщането на мъжката фаза в ново зачатие – трябва да се стремим да се върнем към началния взрив или искра, за да преживеем наново тази фаза, ярко и отчетливо.
Думата”захор” (помни) има същия корен като „захар” (мъжки). Връзката е очевидна.
Същността на мъжкото начало се състои и в това: да се пренесе концентрираната същност на всички предишни поколения в своето семе за формиране на следващото поколение.
Семето – това е „паметта” за миналото. Смисловата аналогия се потвърждава от езика: „зихрон” (памет) и „зера” (семе) имат еднаква гематрия. Трудът на паметта, стремежа наново да се преживее взрива на Творението напълно съответстват на духа на Рош аШана и са необходимо условие за нейното празнуване.
„Шофрот” изразява стремежа да се проникне в сърцето, в корена на душата и личността. Особеността на шофара е в това, че има глас, но не произнася думи.
Кабалистите обясняват, че гласът е корена на речта и съдържа в себе си много повече, освен простата възможност да се строи верига от думи. Думите могат да носят в себе си информация, но гласа дава представа за човек.
Ето защо пророчествата често се наричат „глас”, а не думи. Когато Бог заповядва на Авраам да слуша пророческия съвет на жена си Сара, Той казва: „Шма беКольа” (Слушай гласа и), а не „слушай думите и”.
Той заповядва на пророка: „Кра беГарон, аль тахтох” (Крещи с гърло, не мълчи). Тъй като пророчеството излиза не от устата, от кухината на устата, където се формират думите, а от гърлото, източника на „суровия” необработен звук.
Когато тръбят с шофар, ние произнасяме благословени ето „лиШмоа коль шофар” (Слушай гласа на шофара). Шофара издава прост звук, прост плач, лишен от всякакви модулации, затова той притежава способността да разкрива душата.
Никакви думи в света не могат да изразят чувствата на детето, плачещо нощем и зовящо майка си. Шофара издава такъв детски вик.
Правилното поведение в Рош аШана ни дава максимален енергиен заряд. Получената в този ден енергия трябва да стигне за цялата година, за да е изживеем по висши стандарти – не обичайно, по инерция, а с постоянно усещане за обновяване.
От искрата ще се разпали пламък, от пламък трябва да се разпали нов огън и така е винаги. Такъв е еврейският начин на живот.
Известната кабалистична формула гласи: ако живееш днес, защото си живял вчера – значи си мъртъв. Да бъдеш понастоящем жив означава да генерираш своя живот – днес в дадената минута, не като пасивен резултат от миналото, а като взрив на ново битие, сега и завинаги.
В ивритския корен „ани” (аз) има две производни – „ана” и „ейн”. Думата „ейн” означава „не”, „няма”, „ана” е по-трудна за превеждане: тази дума означава неизразима молба или стремеж, като във фразата „ана аШем ошиа на” изразяваща неописуем стремеж за спасение.
Тези думи „ейн” и „ана” страстна надежда за по-добро бъдеще, имат и други значения: „откъде”, „къде”. Въпроса на иврит: „меайн бата” (откъде дойде), буквално значи „Ти си дошъл от нищото”. А „ана телех” (Къде отиваш) означава: „Ти отиваш в неописуемо огромно измерение”.
Ивритът езикът на святостта, притежава неизчерпаема духовна дълбочина. Простото ежедневно съобщение за човек идващ от някакво друго място изразена на разговорен език като преход от нищото в сегашното му състояние („еш ми айн”, нещо от нищото). Иначе казвайки, в духовното разбиране този момент е свързан с предишния момент в такава степен, както съществуването е свързано с небитието.
Това е новост!!! И прехода от този момент до следващия, обозначен с такъв мощен взрив, че е невъзможно да се преведе. Такъв е стремежът на духовно възприемчивия човек – той желае постоянно да изработва в себе си нов вътрешен живот.
Авраам авину е казвал за себе си: „ВеАнохи афар ваЕфер” (Аз съм прах и пепел). Тора не е поетично произведение, не е литературен шедьовър. В нея всеки нюанс има безкрайно дълбок смисъл. Какво означават определенията „прах и пепел”?
Идеята е следната. Пепел – това са прости частици, оставащи след пълното изгаряне на субстанцията. Пепелта - „праха на земята” е необходима, за да бъде плодородна почвата и да дава ръст.
Авраам най-ярко е въплъщавал в себе си идеята за обновяването, бащинството – той е праотецът на еврейския народ. Той залага принципи на съвършено нов начин на живот. Той непрекъснато изгарял себе си, за да се възползва от оставащите частици в качеството им на почва за нов растеж.
Нито една частица от неговото развитие не остава пасивна, нито една от тях не е съществувала днес, защото я е имало вчера.
Цялата му същност се преобразува в памет, станала е ядро за ново раждане – за последяващото възпроизвеждане на непрекъсваемата верига поколения. В това се състои силата „хидуша”, възпроизвеждаща сама по себе си обновяването, източника на духовен живот и ръст.
Акива Кац
Във всяко изпитание, във всички жизнени ситуации ние отчаяно търсим истинския път и в повечето случаи не го намираме. Много често проблема не е да съберем достатъчно сили за решаване на дадената задача.
Сили се намират,: готови сме да влезем в огъня и водата, само да знаем къде вървим. Само ако бяхме уверени, че този или другия път са абсолютно верни, че той не ни готви неприятни сюрпризи, в нас биха се намерили сили и твърдост да вървим по него, без да се оглеждаме встрани.
Но за съжаление това се случва рядко: ние избираме посоката, интуитивно чувствайки, че трябва да е вярна, а утре се удивяваме от собствената си слепота, тъй като за ден ситуацията е кардинално променена.
На следващия ден става нова промяна и ние сме още по-разтревожени и в края на краищата съвършено губим вярата в своята способност да предвиждаме бъдещето.
Животът е пълен с препятствия: днес вие правите 3 крачки напред, а утре отстъпвате 2 назад. Често безпомощно се въртим в кръг около целта, изпадайки в отчаяние от собствената си неспособност да излезем от грешната посока.
Ще изясним това положение. Мистиците наричат този свят „алма десфейка” – свят на съмненията. В своята основа светът представлява пъстра смес от добро и зло, истина и лъжа.
Наричат го още „алма дешикра” – свят на лъжата, но ако погледнем по-дълбоко, то ще можем да видим, че лъжата съдържа изрядно - степен добро: ако не беше този позитивен компонент светът нямаше да може да съществува.
Именно тук започва объркването.Всъщност най-опасните форми на лъжа са тези, който почти изцяло се състоят от истина, защото са най-объркващи.
Няма в света нищо изцяло добро или изцяло лошо: всяко решение, всеки избор има своята цена и сред многото изпитани комбинации от фактори, заимствани и от двете страни на нравствената бариера, става толкова сложно, че се изгубваме.
В какво е източника на съмненията, лежащ в основата на „алма десфейка”? Отговорът, разбира се трябва да търсим в Тора, в нейния разказ за формирането на човешката природа.
Адам е стоял пред първоначалния избор – да се подчини на Божието управление и да не яде плод от „дървото на познанието на добро и зло” или да не се подчини. Светът, който той знаел бил съвършен, а в дървото се криела страшна сила, способна да пусне злото в нашия свят.
Сега ще зададем естествения въпрос: защо дървото, за което иде реч, се нарича „дърво на познанието на добро и зло”? Не би ли било правилно да го наречем „дърво на познанието на злото”?
Тъй като то е било източник на злото в Творението, защо на „добро и зло”? В това е и цялата работа. Ако дървото заключаваше в себе си само зло, това зло би било така лесно разпознаваемо, то би било толкова миризливо и отвратително, че на никой не би му дошло в главата да се приближи до него.
Всички щяха да знаят, че злото е лошо и трябва да се избягва: то никого не би съблазнявало и никой не би се доближил. Проблема не е само в злото, а в неговото съчетание с доброто! Тази комбинация смущава, бута от стола. Знанието („даат” на ивр.) винаги подразбира някаква интимна асоциация, вътрешна връзка: доброто и злото така тясно са се преплели в „дървото”, че човек, изял негов плод става носител на най-сложно съчетание от тези два елемента.
Нито една ситуация не би изглеждала в неговите очи еднозначно ясна. И на нас, потомците на Адам, никога не би се отдало да отделят низката си същност, своите „лични интереси” от духовно си ядро. В това се състои проблемът.
В него са скрити всички източници на човешката скръб. Ивритската дума „бехи”, плач, произлиза от корена, означаващ разтревоженост, смущение („мевоха”). Думата „дмеа” (сълза), течността отделяна при плач, се образува от корена „далет-мем-айн”, обозначаващ смес от чистота и скверност.
Когато Адам подходил към дървото, той бил чист и светът бил чист. Злото съществувало само като обективна, безпристрастна вероятност, намираща се някъде извън. Но когато Адам изял плода, злото влиза в плътта и кръвта му и се смесва със световното благо.
От тогава човешкия разум не може напълно да се ориентира в своите съмнения, не може като по-рано да живее в света леко и непосредствено, сякаш чете отворена книга. Неслучайно мистиците наричат дървото на познанието на добро и зло, „илан аДесфейка” – дърво на съмненията.
Какво става след първородния грях, след като човек изяжда плода на коварното дърво? Адам се крие в градината. Скрива се от Господ, Който се намира навсякъде! Нима Адам е можело да си помисли, че ще му се отдаде да се скрие?
Та той познавал Бога най-добре от всички хора и дълбоко разбирал, че Бог е Все виждащ и Всезнаещ. Можел ли е той да се надява, че ще му се отдаде да Го излъже, да се скрие, да му се изплъзне от Взора?
Работата е в това, че от момента, от който Адам престава да възприема реалността така ясно, както преди, от една страна, той както и преди е знаел, че Бог съществува и затова решава да се скрие.
Но от друга страна, в главата му идва невероятната мисъл, че все пак може да се скрие. Каква жалка персона става Адам – крие се от Все можещия и Всемогъщ Творец, от Който е невъзможно нито да избягаш, нито да се скриеш и въпреки това да храниш илюзията – може пък и да стане! Вие сте удивени? Нима не виждате в тази персона самите себе си?
Още по-неочаквана е реакцията на Бог на действията на Адам. Бог се появява в градината и го вика: „Къде си?”, нима Твореца на вселената, Този, Който вижда всичко и знае всичко може да зададе такъв въпрос? – „Къде си?” – сякаш не вижда Адам!
Когато човек иска да се скрие, да замъгли реалността, да я превърне в несвързана и фрагментарна картина, Бог му отговаря със същата мярка: позволява на човек да вижда света именно такъв.
Ти искаш да се изплъзнеш от Мен, да се чувстваш независим, надеждно скрит от Моят Все виждащ Взор? – Моля! „Къде си, Адаме?”. Човек получава тази лъжлива картина, до която се домогва – струва му се, че е един на света. колко мъчително! И колко справедливо.
Заклетият враг на евреите – народа на Амалек. На иврит думата „амалек” има гематрия, като думата „сафек” – съмнение. Потомък на Амалек, опитващ се да унищожи целия еврейски народ е бил Аман, първия министър на персийския цар.
Мъдреците на Талмуда намират неговото име в сцената с грехопадението на Адам в Еден.
Бог задава на Адам втори въпрос: „Не от дървото ли яде?”. Въпросителната форма се въвежда тук с „амин” – „не от дървото ли...”. „Амин” това е името „Аман”. Разрива между реалността и нейното възприятие, запълвано със съмнение започва с греха. Това и е нашия враг.
Адам е изгонен от градината и повече не може да се върне там. Пред градината е поставена стража – ангели с мечове. Тези мечове са необичайни – остриетата им постоянно се въртят.
„Ет лаат аХарев аМитапехет – остриета на въртящи се мечове”. Някои коментатори така обясняват метафората: въртящ се меч – това е смъртоносното оръжие на съмнението.
Днес човек вижда реалността по един начин, а утре по друг. И така е винаги. Затова той не може да намери път към градината – градината се изплъзва от него, като мираж, пътят постоянна се променя. Той не само не знае, къде се намира, но и обратния път към ясността също е скрит в замъглени съмнения.
Нашият свят е пълен със всевъзможни смеси. Мистиците говорят: от когато Адам е поел сместа от добро и зло, ние сме станали обречени, да правим същото в ежедневния си живот. Нашата храна – това е смес от полезни вещества и отпадъци. Заедно ни се струват вкусни, но вътре в организма полезните елементи се извличат и усвояват, а отпадъците излизат навън и виждайки ги изпитваме пределно отвращение, макар че се изработват вътре в организма ни.
Когато хората придобият духовна чистота, когато си върнат макар и част от статуса, който притежавал Адам в Едемската градина – отпадъците от жизнената дейност ще изчезнат. В пустинята евреите се хранели с манна и са нямали никакви отделяния.
Духовно чистата жизнена дейност може да се поддържа само с чиста храна, не оставаща отпадъци. От реалността изчезва „калта” и няма необходимост от разделяне на смесите. На чистотата на поколението на Изхода е противостоял култа на езическия бог Пеор, пред който се полагало да се изхождат в знак на поклонение пред него.
Евреите се сблъскват с този омерзителен култ в годините на странство по пустинята. Тази антитеза е напълно логична. Силите на злото са съсредоточени в долната част на битието, те са ориентирани към нечистота, опитвайки се да я представят като нещо достойно за поклонение. Всъщност всяко идолопоклонство се определя от Тора като „аводат гилгулим” – буквално поклонение на оборски тор.
Можем да си представим, каква ще бъде непоносимата смрад, когато доброто окончателно и напълно ще се отдели от злото, ще го изгони от своята среда и ще го остави да се разлага.
В сегашните условия ще потрябва цял живот, за да се отдели доброто от злото, да се отдели от сместа чистотата, духовността и доброто и да се изхвърли на сметта злото.
Такава е нашата цел да се стремим към разграничаване и ясност. Всяка вещ, всяко явление трябва да се изследва и от него да се отделят елементите на святост (кдуша). Казано е в Тора: „ваани есболь ваамалет” и то от самия Господ: „И Аз ще изтърпя и Аз ще отделя” – завинаги ще изгоня злото.
Темата за съмненията може да се изследва също с помощта на еврейските думи. Такъв е един от методите в Тора.
„Съмнение” на ивр. Е „сафик”, а увереност – „вадай”. Колкото и да е странно тези разпространени думи не се срещат в ТАНАХа. Тора не употребява „сафик” и „вадай”.
И двете думи са с по-късен произход, те за първи път се срещат в равнинска литература. Но ние знаем, че същността на идеята се съдържа в думата, с която Тора обозначава тази идея.
Думите ги няма, това навярно значи, че такава концепция по принцип не съществува. Та е и тук: светът първоначално създаден от Тора, не съдържа в себе си съмнения. Всяка вещ или я има или я няма.
В света няма нищо „съмнително”, пробно. Съмнението е наш проблем, особеност на нашето възприятие, а не обективна реалност. Но ако съмненията не съществуват извън нас, то разбира се няма и увереност – увереност има само там където е възможно съмнението. Ако няма съмнение то и увереност няма. Всяко нещо просто си го „има” – съществува.
(Всъщност в умовете ни цари пълна каша. Често изразяваме увереност в нещо, макар че никаква увереност не изпитваме: „Аз съм сигурен, че го видях вчера”. В действителност тези думи означават, че аз съвсем не съм уверен в това. Когато сме уверени, просто констатираме факта: „Аз го видях вчера”.)
Първичният свят създаден от Всевишния е разбираем и открит. Ние пускаме мъгла и внасяме в света мрак и хаос. Думата „съмнение” е измислена от хората и означава недостатък, който сме нанесли със собственото си възприятие върху света.
Съмнението е създадено от нас и сме длъжни да го преодолеем, да намерим път към първоначалната увереност. За да решим тази задача, трябва да развиваме духовни параметри на своето съзнание.
В Рош аШана и Йом Кипур, стремейки се към висша ясност във взаимоотношенията ни с Твореца ние казваме: „авадай шмо, кеейн теилато – Името на Бог – „несъмненост” и в него хвала Му”. Иначе казано, стремейки се да се приближим до Твореца, по-добре да Го разберем, ние му даваме името „вадай”, несъмненост. Думата „несъмненост”, „увереност”, също е измислено от хората и нашата задача е да се борим за проясняване картините на света, за да засияе над него звездата на правдата - „емет”.
Да, нашите изпитания са сложни и трудни. Такава е същността им. Предстои ни да изработим в себе си издръжливост, упоритост, за да се държим за истината даже, когато сме склонни да виждаме в нея колебания.
Нашата цел – да се пропием с ясност, чистота на възприятията, да се сдобием с това е възможно само в трансцедентална среда. Такъв е скритият смисъл на израза „ейн симха кеатарот аСфекот – няма по-голяма радост, от отстраняването на съмненията”. Висшето щастие се състои в простото познаване на своя път.
Дори ако още не сте застанали на този път, достатъчно е само да знаете, какво искате от живота, какъв маршрут избирате. Дори само това вселява радост в сърцето. Тора дава направлението, а маршрута е и вашия „хелек”, личния ви дял в Тора.
Съществуват ли хора, чийто стремеж да вземат многократно превъзхожда желанието им и възможностите им да дават?…
“Дали съществуват такива хора ли?!… Ами че то други има ли?
Ако човек е убеден, че няма да го хванат, че няма да го санкционират, той посяга към чуждото. В природата му е да отнема, да заграбва, да присвоява всичко що се изпречи на пътя му и само страхът от възмездие го възпира.” Такива или подобни думи биха се чули от много уста, отвред, накъдето се обърнем. Защо?
И може ли наистина човек да присвои незаслужено каквото и да е, да вземе повече от онова, което дава? Първото, което ни идва наум е - може.
Щом това се прави тъй често от толкова много хора… Ако се замислим, обаче, току виж сме открили, че не е тъй просто. Тогава не е изключено и да се изненадаме от отговорите си.
Навсякъде в природата съществува баланс и всяко отклонение задейства поредица от механизми за неговото възстановяване. Например, ако човек приема повече вещества и енергия, отколкото отдава, той стремително набъбва с килограмите и същото му коства значителни проблеми със самочувствието, психиката и здравето.
Докато осъзнае, че трябва да промени начина си на живот и да възстанови баланса. Наричаме го обменно нарушение и възстановяване. И във всяка друга енергийна система, независимо от нейното естество, неизбежно се стига до подобно възстановяване - на баланса между процесите приемане (поглъщане) и отдаване (излъчване).
Не стане ли това, системата бързо тръгва към своя разпад, включвайки своите съставни части в друга, по-голяма система. Нека си представим, например, какво става, ако много дни и нощи вали непрекъснато, та почвата и реките не успяват да поемат дъждовната вода?
Настава бедствието наводнение. А какво би станало, ако изпаренията от моретата и океаните превишават дъждовете… или обратното? В този случай непрекъснато би се повишавало или понижавало нивото на световния океан, биха изчезвали или се появявали острови и цели континенти дори. А това всъщност не става. Или ако става, то е веднъж на петдесет, сто хиляди или на милион години.
И така е с всичко друго в природата - навред цари динамично равновесие между процесите приемане и отдаване, което при все че непрекъснато се нарушава, отново и отново се възстановява. Значи има нещо или някой, който се грижи за това и поддържа равновесието.
Та същият този Някой се грижи и за равновесието между онова, което човек дава и другото - което той приема от околния свят и от другите хора. Само че е трудно да се осъзнае така, че да стане изцяло “видимо”, макар опитът на милиарди човешки същества от векове и хилядолетия непрекъснато да го е доказвал.
Този опит ни напомня и днес, че хората могат да се лъжат един друг, могат да крадат един от друг, да присвояват незаслужено. Но те не могат да излъжат Поддържащия Равновесието. Затуй често се случва да чуем, че еди кой си бързо забогатял човек скоропостижно се е споминал, след неговия публичен разстрел.
Конкретните причини тук могат да са много и най-различни, но една е генералната: този човек е вземал, много пъти е вземал от други хора значително повече от онова което е давал насреща и в един момент “дълговете” му там някъде, в небесната банка са станали прекомерно големи, та е трябвало да се разплати наведнъж с лихвите за всичките си вземания, с основното свое притежание - живота.
Така равновесието е бивало възстановявано. Много още примери можем да “по разгледаме” отблизо, за да ни се изясни докрай, че ако някой иска да стане трайно богат, няма друг начин да направи това, освен да се научи да дава. И да създава. Като самия Създател. И че обратното - грабежът - води само до временни придобивки и илюзорни представи, че е най-сигурният път към гибелта - и собствената, и на околните.
Трайно богатите хора навред по света са го разбрали това нещо, сигурно защото да си трайно богат, туй значи и да си мъдър човек. И поради същото, те непрекъснато се стремят да правят големи дарения за благородни цели, да обслужват обществени каузи, засягащи широк кръг интереси.
Така те “откупват” придобитото от Поддържащия равновесието, поддържат равновесието и мира - и в себе си, и около себе си, и по на далече - и се самосъхраняват.
Или: грижата на отделния човек за общото, неизбежно води до просперитет и в неговите частни дела. Защо? Главно защото всичко околно - и най-близко, и по-далечно, и най-далечно; и хора, и природа - всичко това е едно, единен Организъм.
Та когато се грижим за този “Организъм”, към който принадлежим, когато полагаме усилия за жизнеността, реда и равновесието в Него, ние съдействаме на Поддържащия равновесието.
А като съдействаме, получаваме Неговата подкрепа, помагаме и на себе си. Нали когато малкото пръстче на ръката се грижи за цялото тяло, за целия човек, то и тялото и човекът “полагат грижи” за пръстчето. Онзи телесен член или орган, който изразходва най-много и най-полезна енергия за целия човек, получава и най-доброто кръвоснабдяване, най-много енергия, най-много “внимание и грижи”.
Или: който дава, той и получава. А обратното… обратното е самоубийство за хора с малко ум и с големи мераци.
Така че каквото и да правим, един ден неизбежно стигаме до възстановяването на баланса между вземане и даване - и в отделния човек, и в обществата, и в природата, въпреки че същото може и да се забави някое време.
Ако сме дали, предстои да получим, макар че може и да не е от същото място, ако сме взели - ще връщаме. Неизбежно, рано или късно! Поради всичко това, една мисъл пронизва ума: никой не може да вземе повече от онова, което е дал… или ще даде! И там, където тя се разбира от повече хора, цари развитие и благоденствие. А там, където поради глупост, прекомерна алчност или някаква друга причина не може да се разбере, действа разрухата. До момента на поумняването.
Тук има и още нещо: даващият владее, вземащият влиза в негово подчинение. Следователно, ако искаме да запазим своята независимост и вътрешната си сила, твърде добре е да внимаваме от кого, какво и как вземаме и най-вече - да не вземаме незаслужено каквото и да е. А да се стремим да даваме, при това - най-доброто от себе.
Да сме щедри на творчески труд, пари, любов, енергия, внимание… но на точния адрес - към онези (онова), които (което) се нуждаят, заслужават и могат да го оценят.
Обратното - да се проявяваме като скъперници или да се правим на щедри както се случи, или да позволяваме да ни вземат насила, чрез кражба, или чрез измама - бързо води до гибел.
Когато вземаме незаслужено, взетото действа подобно на троянски кон и ни завладява отвътре, прави ни зависими, задължава ни след време да връщаме с лихвите - на едно или друго ниво, по един или друг начин. Поради същото, подкупи, корупция, проституция, грабежи, изнасилвания и кражби “виреят” само там, където има робска психика и липса на чувство за лично достойнство - там, където не се среща себе уважението.
Защото, ако е обратното, става невъзможно да бъде купен човек, за каквито и пари да става дума. Такъв човек добре знае тук цената, както и това, че после ще намрази сам себе си, а по-лошо от това за него едва ли може да има.
Оттук и другият извод: успешна борба с корупцията може да означава само едно - облагородяване на човека, повдигане на чувството му за лично, човешко достойнство. На първо време - чрез превъзмогване на умопомрачителния ламтеж към притежания и чрез осъзнаването, че даващият (на точния адрес) трупа вътрешна сила и капитал, вземащият - отслабва. Както става с банките.
Чрез предлагането на кредити те стават силни, нали им предстои да вземат с лихвите. В същото време редовно вземащите кредити стават слаби, защото им предстои да връщат с лихвите, да станат зависими.
Той е бил прав: проблемите, с които сега се сблъскваме, не бива да решаваме на същото ниво на мислене, което ги е породило.
А ние именно това и се опитваме да направим.
Борим се с тероризма, нищетата, престъпността, културните конфликти, с проблемите на влошаването на състоянието на околната среда, здравето, даже с излишното тегло и с другите «болести на цивилизацията», използвайки аналогичния тип мислене, същите средства и методи, които са станали причина за тези проблеми. По-долу се привеждат примери, поясняващи даденото твърдение.
Правителствата на различните страни се борят с тероризма, засилвайки мерките за безопасност. Те не водят толкова борба с тероризма, колкото с терористите.
По техните думи можем да се справим с тероризма, предотвратявайки големите терористични актове, и най-добрият начин това да стане е да се залавят терористите, да се пращат в затворите или да се унищожат, преди да са убили нас. Подобна стратегия е аналогична на опитите да се излекува организмът от рака, отделяйки раковите клетки. Лечението се оказва ефективно, ако организмът не е подложен на влиянието на групи от ракови клетки. Такъв случай се счита за успешен, но така далеч не винаги протича. Ако организмът е подложен на влиянието на злокачествените клетки, то и другите клетки също стават злокачествени, те не просто заменят отделените клетки, но и се размножават.
В крайна сметка те убиват организма и самите себе си. Ако ние желаем да излекуваме организма, който произвежда ракови клетки, то най-добре е да лекуваме именно него, а не просто да отделяме злокачествените образования.
Истинското лечение се състои в това, да се излъже логиката на раковите клетки, които се размножават в неограничено количество; това на първо място влияе върху тези процеси, които ги заставят да се делят по този начин.
Защо клетките стават злокачествени? Този въпрос е абсолютно аналогичен на въпроса «защо хората стават терористи?». Главите на правителствата и ръководителите на службите за безопасност избягват този въпрос; те казват, че терористите не са просто опасни престъпници, а врагове на обществото.
Те следват същия начин на мислене, както и хората, които стават терористи. Терористите и тези, които ги поощряват, финансират ги и ги подготвят, вярват, че лидерите на големите държави, които ги заплашват, са опасни престъпници, врагове на обществото.
Всяка страна получава удовлетворение от това, че убива другата. Като резултат нараства ненавистта, която поражда още повече тероризъм, а не го намалява. Когато обществото е болно, то колкото повече терористи то убива, толкова повече хора стават терористи.
Войните за нефт или в името на Аллах не са причина за световната болест, а тревожен симптом и трагично последствие.
Причината се състои в остарелия, погрешен начин на мислене.
Като пример за овехтял начин на мислене може да послужи борбата на градовете и държавите с престъпността. Те се опитват да направят това за сметка на увеличаването на полицейския щат, количествата затвори и въвеждането на строги закони, вместо да отстранят условията, пораждащи престъпността:
- бедняшките покрайнини в големите градове,
- безработицата и усещането за безполезност и безнадеждност на съществуването, което обхваща много хора, особено младите.
Не е нужно дълго да се спираме на този въпрос. Достатъчно е да се каже, че практически във всички аспекти на социалната и икономическата дейност, в политиката и в частната сфера, съвременното общество пренебрегва предупреждението на Айнщайн.
То се опитва да реши проблемите, създадени от манталитета на индустриалната цивилизация с помощта на същия материалистичен, манипулативен и егоцентричен рационализъм, който характеризира този начин на мислене.
Промяната на образа на мислене, който е заложен в основата на нашата цивилизация, не е безпрецедентно събитие - то се е случвало в различни исторически епохи.
В миналото при хората е съществувало време за развитие на нов модел на мислене. Промените са се случвали сравнително бавно; няколко поколения са можели да се сменят едно с друго, докато образът на мислене се е адаптирал към променените условия.
Но сега това време не е същото. В момента е настъпил решаващия период, когато необходимостта да се формира нови образ на мислене е съкратена като време на продължителност до един живот.
Новият начин на мислене и обновеният модел на поведение ще бъдат крайно необходими в близките няколко години, без тях нашата глобална система ще бъде погълната от хаос. Но разпад ни очаква само в случай, че не успеем да използваме дадената ни възможност да изберем по-добрия път.
Във времето, когато признаците на глобалното разлагане вече са се показали на хоризонта, ние все още имаме шанс да достигнем и глобалния пробив. Ако желаем да използваме тази алтернатива, е необходимо да създадем нов начин на мислене, който да постави началото на нова цивилизация.
Раждането на нов свят
Новият образ на мислене започва с по-дълбокото разбиране на промените, които предвещават идването на новия свят на мястото на стария. Но за да стане новият начин на мислене ефективен, ние сме длъжни да разполагаме с някаква представа за това, какво представлява той. Казано простичко, какъв е той , процесът на раждането на новия свят?
Разговорите за фундаменталните промени, случващи се около нас, често се приемат скептично. Промените в обществото, както ни казват, никога не са действително радикални: както гласи френската пословица - plus ca change, plus c’est la meme chose («Колкото повече нещата се променят, толкова повече те си остават предишните»). В края на краищата, нали имаме работа с хората и човешката природа, а тя и утре ще бъде практически същата, каквато е и днес.
По-разработената версия на това преобладаващо мнение добавя също, че определените процеси в обществото - тенденциите, водят до значителни промени в степента на своето развитие.
Тенденциите, локални или глобални, микро - или мега -, представляват степента на промяна: по степента на тяхното развитие едни неща стават повече, а други по-малко. Още повече, че това не е фундаментална промяна, тъй като светът си остава в значителна степен същия, само една категория хора при това се оказват в по-добри условия, а други - в по-лоши.
Към подобен възглед обикновено се придържат футуристите, съставящите прогнози, бизнес-консултантите и други аналитици на тенденции. Тяхната екстраполация се ползва с уважение, за което свидетелства популярността на литературата за глобалните тенденции.
Правителствените агентства също се занимават с прогнозиране на тенденциите. Разсекретен доклад на Националния Разузнавателен Съвет на САЩ за Глобалните тенденции 2015: "Диалогът за бъдещето с неправителствените експерти" е бил публикуван през 2000 година.
Съгласно този документ, състоянието на света през 2015 год. ще се характеризира с развитието на седем ключови тенденции, определяни от главните движещи сили.
Това са:
- демографската ситуация;
- природните ресурси и околната среда;
- науката и техниката;
- глобалната икономика и глобализацията;
- националното и интернационалното управление;
- конфликтът на бъдещето и ролята на Съединените Щати.
Възможните пътища на развитие на тези тенденции под въздействието на движещите сили могат да дадат четири различни варианта на бъдещето:
- бъдеще, включващо глобализация;
- бъдеще на разрушителна глобализация;
- бъдеще на регионалната конкуренция;
- бъдеще на «пост-полярен» свят.
Решаващи тук сa ефектите на глобализацията - положителните или отрицателните, а също нивото на световния потенциал за противопоставяне на международните и междурегионалните конфликти и тяхното управление.
Ако тенденциите се развиват, без да носят съществени разрушения, ние имаме това, което експертите наричат «оптимистичен сценарий». В тази перспектива светът през 2015 година ще напомня много днешния, с изключение на това, че някои групи от населението (уви, съкращаващото се малцинство) ще се окажат в по-добри условия, а другите групи (нарастващото болшинство) - в по-лоши.
Глобалната икономика продължава да расте, макар пътя и да е трънлив, белязан от постоянна финансова нестабилност и растящо икономическо разслоение.
Икономическият ръст, още повече, може да се прекрати по причина на такива събития, като затягащата се икономическа криза или продължителното изтощаване на енергийните ресурси. Освен това могат да възникнат и други «дупки»:
- Насилствените политически преврати във вид на значително снижаване нивото на живот в Близкия Изток (това вече е станало и има най-драматични последици).
- Формирането на международна терористична коалиция с антизападна насоченост и достъп до високотехнологично оръжие (сега това е реална и растяща заплаха).
- Стремителното изменение на климатичните условия, което нанася сериозен ущърб на човешкото здраве и икономиката (в дадения момент това изглежда по-необратима опасност, откогато и да било).
Световната епидемия от СПИН.
Възникването на геостратегическия алианс- вероятно между Русия, Китай и Индия - в качеството на противовес спрямо Съединените Щати и западното влияние.
Разпадането на алианса между Съединените Щати и Европа.
В 2000 година е можело само да се гадае ще съществува ли светът през 2015 година такъв, какъвто е бил по-рано, или ще стане съвършено различен. За 2015 година този въпрос е престанал да бъде отворен.
Светът през 2015 година силно ще се отличава от сегашния, без да се говори вече за това, какъв е бил той в самото начало на XXI век.
Националният Съвет по Разузнаване, още повече произвежда линейни екстраполации относно това, какво ще бъде нашето бъдеще.
Съгласно друг доклад, публикуван в началото на 2005 година под името Съставяне на карта за световното бъдеще, и основан на консултациите с 1000 футуристи по цялото земно кълбо, светът през 2020 година няма силно да се различава от днешния.
Тероризмът все още ще съществува, макар перспективата за войни по инициатива на главните световни държави ще стане малко вероятна.
«Относително несъмнено» изглежда, че Съединените Щати ще останат най-силната страна в икономическо, техническо и военно отношение, въпреки че трябва да се отчита възможното, но незначително отслабване на влиянието на САЩ.
Такива доклади демонстрират ограничеността на прогнозирането, основано на тенденции. Те игнорират факта, че тенденциите могат не само постепенно да се развиват, но и да се прекъсват, и да дават начало на нови тенденции, на нови процеси и други условия.
`Тази вероятност е добре да се разглежда, тъй като нито една тенденция не действа в безкрайно адаптирана среда; нейното настояще и бъдеще имат своите ограничения.
Това могат да бъдат природните предели, основани на изчерпани ресурси или социални и човешки рамки, свързани с променливостта на структурите, ценностите и очакванията.
Когато силната тенденция се сблъсква с такива ограничения, светът се променя и в играта навлиза нова динамика. Екстраполацията на съществуващите тенденции не помага да се определи какъв ще бъде светът.
За да се разбере какво се случва, когато тенденцията се прекъсва, е нужно по-дълбоко проникване в същността на нещата. Необходимо е да се излезе извън рамките за наблюдение на текущите тенденции и следването по пътя на тяхното очаквано развитие - нужно е да се разбере нещо за динамиката на развитието на системата, в която наблюдаваната тенденция е възникнала и е възможно да изчезне.
Такова знание дава съвременната теория за системите, особено това нейно направление, което е известно под популярното наименование «теория на хаоса». Като причина за неустойчивостта на много аспекти в съвременния свят, динамиката на развитие, използвана към бъдещето - не е линейната динамика на класическата екстраполация, а нелинейната хаотична динамика на комплексната системна еволюция.
.....Само в това човека трябва да вижда своята цел в този свят и само в името на това да насочва своите усилия. Защото само усещането на Твореца е неговото спасение – както и от всички нещастия в този живот, така и от духовната смърт, в името на душевното безсмъртие, без връщане в този свят.
Методиката за търсенето на усещането на Твореца се нарича Кабала.
Усещането на Твореца се нарича вяра. Съществува характерно масово заблуждение в разбирането на думата на тази дума, тъй като всички считат , че да вярваш означава да вървиш в тъмнина, без да виждаш и без да усещаш Твореца – т.е. да приемеш тази дума в точно противоположния и смисъл.
Съгласно Кабала, светлината на Твореца, която напълва човека, светлината, която ни свързва с Твореца, усещането за сливане, се нарича светлина на вярата или просто вяра.
Вярата – светлината на Твореца – дава на човека усещане за свръзка с вечното, разбиране на Създателя, чувство за пълно и явно общуване с Него, чувството за абсолютна безопасност, безсмъртие, величие и сила.
От казаното по-горе става ясно, че спасението от нашето временно съществуване пълно със страдание и уморително преследване на преходни наслаждения, се свежда само до това да се достигне усещането вяра, усещането на Твореца.
Причината за всички наши нещастия, неудачи, временоста на нашия живот е само в липсата на усещането на Твореца.
Кабала ни призовава: „Опитайте и ще се убедите, колко е прекрасен Твореца!”
Ние виждаме, колко страдания и болки – понякога по-страшни от смъртта е понесло човечеството от момента на сътворяването на света. И кой, ако не Твореца е източника на тези страдания, които са по големи от смъртта? Кой, ако не Той ни изпраща това?
А колко личности са били готови през цялата човешка история на всякакви страдания за да постигнат висшата мъдрост и духовното издигане! Личности взели върху себе си непоносимите тежести и болки за да намеря дори само капка духовно усещане и да опознаят висшата сила, да се слеят с Твореца и да намерят възможност да бъдат негови роби!...
Всички те са изживели живота си без да получат отговор, без да достигнат нещо и са напуснали този свят така, както са дошли в него - с нищо.
Защо Твореца не е отговорил на техните молитви, отвърнал се от тях, пренебрегвайки техните страдания?...
И те чувствали, че Той ги пренебрегва! Та нали те неявно са усещали, че има висша цел във вселената и всичко, което се случва има някаква капка в която се сливат човека и Твореца в единно цяло.
И те още са потопени дълбоко в своя егоизъм, изпитвайки непоносими страдания, чувствайки как Твореца ги отхвърля, и изведнъж усещат как сърцето им се отваря, което е било затворено от деня на създаването за възприемане на истината и чувстващо само своите болки и желания, някакво отверстие благодарение на което те се удостояват да усетят тази въжделена капка на сливане, проникнала вътре в сърцето през разбитата стена.
И се променят техните качества на противоположните, подобни на Твореца и те започват да виждат, че именно в дълбочината на тези страдания – и само в тях – може да се постигне единството с Твореца. Само там се намира Той и капката за сливане с Него.
В момента на постигане на това чувство, разкриващо им и запълващо техните рани осезателно и осъзнато – на тях им се е струвало, че страданията са понесени заради усещането на това съвършенство са някаква ценност.
Защото именно тези рани – ужасни, раздиращи душата от противоречия – именно тях Твореца сам запълва с безкрайно прекрасно блаженство, толкова прекрасно, че е невъзможно да си представим нещо по свършено.
И всяка клетка на тялото им ги е убеждавала, че всеки в нашия свят е готов сам по няколко пъти на ден да отреже крайниците си само и само дори един път в живота си да постигнат подобно усещано от тях блаженство, когато те стават част от Твореца.
Причината за мълчанието на Твореца, като отговор на призивите се състои в това, че човека се грижи само за своето придвижване напред, а не за възвеличаване на Създателя в своите очи.
И поради това той е подобен на този който плаче без сълзи и напуска живота, така както и е дошъл с нищо. Защото края на всяко животно е забравата, а не постигането на Твореца подобно на животните.
Но ако човека има грижата за възвеличаване на Твореца в своите очи, то тогава Твореца му се разкрива.
Капката е единствената цел на творението и тя се влива а сърцето на този, който се грижи за величието и любовта към Твореца, който от дълбочината на сърцето си казва, че всичко, което е създал Твореца е създал за него. Но тя не се влива в сърцето на този, който се оплаква егоистично от несправедливостта на Висшето управление.
Ако действително съществува Твореца (както твърдят кабалистите- тези които общуват с Него) и той управлява всичко, създавайки всички тези жизнени ситуации в които ние попадаме, то няма нищо по-добро от това да бъдем постоянно свързани с Него, колкото се може по-близко.
Но ако ние се опитаме вътрешно да се напрегнем и да усетим това състояние, то виждаме Твореца като скрит за нашите чувства, ние се чувстваме, като издигнати във въздуха, без опорна точка. Без да виждаме, без да чуваме, без да получаваме никакви сигнали, без да Го усеща Него, ние като че ли работим едностранно и крещим в пустотата.
Защо Твореца ни е сътворил такива, че да не можем да Го усещаме? Още повече, защо Му е нужно да се скрива от нас? Защо, даже когато човека Го призовава, Той не отговаря, а предпочита да действа скрито от нас криейки се зад „екрани”, като природа и общество? (Следва)
2. sunflower
3. Бялото слънце на пустинята
4. Интересни линкове за вярата..каквото и да разбирате под това..
5. Осъдена любов...
6. Блога на Климент..
7. Прекрасни снимки - Голям майстор.
8. Един ненадминат талант на словото
9. Borsi
10. Босия Николай Колев
11. Един оцелял мислещ човек
12. Много интересен сайт за специалисти.
