Ето един разказ от този период, който описва настъпването на времеделението:

Това не беше просто революция, а истинско откритие. Забравете за оператора, купчините карти, чакането. С времеделението можеше да си стоиш пред телетипа, да начукаш няколко команди и да получиш отговор веднага. Времеделението е интерактивно – програмата може да поиска отговор, да изчака да го напишеш, да работи по него докато чакаш и да ти покаже резултата, като всичко това се случва в реално време.

Тук е мястото да споменем Мичиганския университет, тъй като той е един от първите, които преминават към времеделение. До 1967 г. там вече има действащ прототип на такава система, до началото на 70-те години компютърните им мощности са достатъчни, за да могат сто човека да програмират едновременно в компютърния център. „Мисля, че в края на 60-те и началото на 70-те години нямаше друго място като Мичиганския университет – казва Майк Алегзандър, един от пионерите на компютърната система на Мичиган. – Евентуално МТИ, „Карнеги Мелън“ или „Дартмут“. Не мисля, че имаше други.“

Това е възможността, която очаква Бил Джой при пристигането му в университетския кампус в Ан Арбър през есента на 1971 г. Той не избира Мичиган заради компютърната програма. Всъщност в гимназията изобщо не се е занимавал с компютри, интересува се от математика и инженерни науки. Но когато в първи курс го заразява вирусът на програмирането, по щастлива случайност се оказва, че е на едно от малкото места в света, където един седемнайсетгодишен младеж може да програмира каквото и колкото си иска.

„Знаете ли каква е разликата между перфокартите и времеделението? – пита Джой. – Като между това да играеш кореспондентен шах по пощата и ускорен шах.“ Програмирането вече не е упражнение за каляване на нервите, а истинско забавление.

„Живеех в северната част на кампуса, където беше и компютърният център – разказва Джой. – Колко време съм прекарал там ли? Невероятно много, центърът беше отворен денонощно. Стоях там по цели нощи и си тръгвах на сутринта. Обичайно през седмицата в онези години прекарвах в компютърната зала повече време, отколкото на лекции. Всички там бяхме преследвани от един и същ повтарящ се кошмар – как забравяме да отидем на лекция, как тотално сме изключили, че въобще сме записани за еди-кой си предмет.

Най-голямото предизвикателство беше, че даваха на всеки студент акаунт с фиксиран лимит, така че времето ти в един момент изтича. Със сядането на компютъра трябваше да въведеш колко време ще прекараш там. Разрешаваха нещо от сорта на един час, и толкова – припомня си Джой през смях. – Но някой се беше сетил, че ако в полето за време t сложиш буква вместо цифра, например t = k, програмата не отчита нищо. Имаше бъг. Въвеждаш t = k и си стоиш там цяла вечност.“

Забележете само какъв порой от възможности залива Бил Джой. Тъй като има шанса да попадне в далновиден университет като Мичиганския, той може да се упражнява в програмиране на основата на времеделението, а не с перфокарти; благодарение на бъг в университетската система, може да програмира колкото си иска; тъй като университетът е готов да инвестира средства, за да поддържа компютърния център отворен по 24 часа в денонощието, Джой може да стои там по цяла нощ; и благодарение на многото часове, прекарани в залата с компютрите, когато му се удава възможност да пренапише UNIX, той е готов за задачата. Бил Джой е изключително надарен. Той има желание да се учи и това до голяма степен предопределя успеха му. Но преди да стане експерт, някой е трябвало да му даде възможност да се научи как да стане експерт.

„В „Мичиган“ програмирах може би по осем-десет часа на ден – разказва той. – Преди да се прехвърля в „Бъркли“, го правех по цели денонощия. Имах терминал вкъщи и стоях до два-три сутринта, гледах стари филми и програмирах. Понякога заспивах на клавиатурата. – Показва как главата му тупва на клавиатурата. – И нали знаете как натиснатият клавиш повтаря символа до края, след което компютърът започва да пиука – бийп, бийп, бийп? Случи ли се три пъти, вече трябва да си лягаш. Когато отидох в „Бъркли“, все още бях сравнително неумел. До втори курс вече бях станал спец, тогава пишех програми, които се използват и до днес, трийсет години по-късно“. Тук той млъква, за да пресметне, което на човек като него не отнема много време. В Мичиган през 1971 г., бясно програмиране във втори курс, плюс летата, плюс дните и нощите през първата година в „Бъркли“. „Така че се получава нещо от порядъка на... десет хиляди часа? – обобщава. – Мисля, че са толкова.“

Дали правилото за десетте хиляди часа е общовалидно правило на успеха? Ако се разровим по-надълбоко около всеки, който има велики постижения, дали винаги ще стигаме до еквивалента на мичиганския компютърен център или хокейния отбор на звездите – тоест, до някаква специална възможност да се практикува?

Нека проверим с два примера, и, за да е по-просто, да изберем възможно най-популярни случаи: „Бийтълс“, една от най-известните рокгрупи на всички времена, и Бил Гейтс, един от най-богатите хора на света.

„Бийтълс“ – Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж Харисън и Ринго Стар – пристигат в Съединените щати през февруари 1964 г., за да положат началото на така нареченото „Британско нашествие“ към американската музикална сцена и да издадат поредица хитове, които ще променят облика на популярната музика.

Първото, което ни интересува за „Бийтълс“ предвид целите на нашето изследване, е колко време са били заедно преди да заминат за Съединените щати. Ленън и Макартни започват да свирят заедно през 1957 година – седем години преди да се озоват в Америка. (Между другото, времето, изминало от основаването на групата до реализацията на безспорно най-великите им творчески проекти, албумите Sgt. Pepper"s Lonely Hearts Club Band и The Beatles, е десет години). А ако се вгледаме още по-внимателно в тези дълги години на подготовка, ще открием опит, който много наподобява този на хокеистите, Бил Джой и цигуларите от световна класа. През 1960 г., когато „Бийтълс“ са все още само прохождаща гимназиална рокгрупа, те получават покана да свирят в Хамбург, Германия.

„В онези години в Хамбург нямаше рокендрол клубове. Имаше стриптийз барове – пише Филип Норман, авторът на биографията на „Бийтълс“, озаглавена „Викай!“[2]. – Имаше един клуб, чийто собственик, Бруно, беше започнал с шоупрограми по панаирите. Неговата формула беше следната – организира мащабно нонстоп шоу, което продължава часове наред, тълпи от хора непрекъснато идват и си отиват, а групите свирят през цялото време, за да привлекат вниманието на преминаващата публика. В някой американски квартал с червени фенери биха нарекли подобно шоу „нонстоп стриптийз“.“

„Много от групите, които свиреха в Хамбург, идваха от Ливърпул – продължава Норман. – Това беше чиста случайност. Бруно беше ходил в Лондон да търси групи, но в Сохо попаднал на някакъв предприемач от Ливърпул, който по това време случайно бил в Лондон. Та човекът уредил няколко групи да заминат и така връзката била установена. След време „Бийтълс“ се свързали не само с Бруно, но и с други собственици на клубове и продължили да се връщат в Хамбург, защото имало много алкохол и много секс.“

Какво толкова специално има в Хамбург? Със сигурност не става въпрос за добра финансова възвращаемост – нищо подобно. Нито пък за прекрасна акустика – не. И публиката не е нито особено възприемчива, нито може да оцени, дори напротив. Причината е в самото количество време, което групата трябва да свири.

Ето какво разказва Джон Ленън в едно интервю след разпадането на „Бийтълс“ за изпълненията на групата в хамбургския стриптийз клуб „Индра“:

Ставахме все по-добри и придобивахме увереност. Нямаше как да не се получи при толкова много свирене, денонощно. Беше ни от полза, че свирехме пред чужденци, така трябваше да се стараем още повече, да вложим в изпълненията си сърце и душа, за да стигнем до хората.

В Ливърпул бяхме излизали само на едночасови участия и бяхме свикнали да изпълняваме само най-добрите си парчета, повтаряхме ги всеки път. В Хамбург трябваше да свирим по осем часа без прекъсване, така че не ни оставаше друго, освен да намерим нов начин на свирене.

Осем часа?

Ето какво казва Пийт Бест, тогавашният барабанист на „Бийтълс“: „Щом се разнесе мълвата, че правим добро шоу, клубът започна да се пръска по шевовете. Свирехме седем вечери в седмицата, първоначално почти нонстоп, до 00:30 ч., когато заведението затваряше, но щом задобряхме, публиката ни слушаше до 2 ч. почти всяка сутрин.“

Седем дни в седмицата?

В крайна сметка „Бийтълс“ правят пет турнета в Хамбург от 1960 г. до края на 1962 г. При първото си гостуване свирят 160 пъти по пет или повече часа на нощ. При второто – 92 пъти. При третото турне излизат на сцената 48 пъти, или общо 172 часа. През последните си две участия в Хамбург, през ноември и декември 1962 г., правят още 90 часа. Като цяло групата свири 270 пъти само в рамките на година и половина. До момента, когато постигат първия си успех през 1964 г., те имат около 1200 изпълнения на живо. Знаете ли колко невероятно е това? Повечето групи в наши дни не могат да направят 1200 участия на живо за цялата си кариера. Изпитанието в Хамбург е това, което отличава „Бийтълс“ от всички останали банди.

„Когато започнаха да свирят там, те не бяха добри на сцената. Но бяха страхотни, когато се върнаха – продължава разказа си Норман. – Научиха се не само на издръжливост. Трябваше да натрупат камари песни-кавъри на каквото се сетите, не само рокендрол, но и малко джаз. Преди това нямаха никаква дисциплина на сцената, но когато се върнаха от Хамбург, звученето им нямаше равно на себе си. Този процес ги формира като група.“
(Следва)