(Продължение)

Но докато вътре в нас се намира това егоистично същество ние не можем да си представим, каква печалба ще постигнем. Точно обратното, алтруистическите мисли и желания ни се струват неприемливи, нелепи, несериозни и неспособни да управляват нашето общество, да не говорим за вселената.

Но това е така само защото нашите мисли и желания са подвластни на егоизма ни. За да може човека да определи обективно, какво става с него той трябва да се стреми да усети егоизма, като свой вътрешен враг, който ни се представа като приятел или дори за самия него самия (даже ние приемаме себе си, като се идентифицираме с него).

Човека трябва да се постарае да почувства егоизма си като нещо странично, което се намира в него по волята на Създателя. Тези действия на човека се наричат осъзнаване на злото.

Но това e възможно само в такава степен в която усеща Твореца, защото ние постигаме всичко само когато сравняваме при усещане на противоположности. Поради това вместо да се занимаваме с търсенето на злата змия в себе си, трябва да положим всичките си усилия да правим опити да усетим светлината на Твореца.

Освен нас всички други творения действат по закона на алтруизма. Само човека и обкръжаващия го свят са създадени с противоположни егоистични свойства. Ако ние можем да видим Твореца и всички духовни светове, то ние веднага бихме открили, колко е микроскопичен и малък нашия свят в сравнение с духовните светове и бихме видели, че само в нашия нищожен свят действат законите на егоистичната природа.

Но защо Твореца се е скрил и нарочно ни е изпратил в свят пълен с тъмнина, несигурност и нещастие?

Създавайки ни Твореца си е поставил, като цел вечното ни съществуване заедно с Него, но достигането на това състояние ние сме длъжни да реализираме със свои усилия, за да не изпитваме чувство за срам от незаслуженото получаване на вечното и абсолютно наслаждение.

Поради това Твореца е създал противоположно на себе си свойство – стремеж за получаване на наслаждение за себе си, егоизъм и ни е надарил с него.

В момента в който човека усеща върху себе си въздействието на това свойство той се ражда в нашия свят и престава да усеща Твореца.

Това скриване на Твореца е създадено специално за създаване в нас на илюзия за свобода на волята за избор между нашия свят или света на Твореца.

Ако се опитаме да не обръщаме внимание на егоизма, то ние бихме видели Твореца и естествено без всяко съмнение бихме предпочели пред нашия свят, света на Твореца, като даващ наслаждение и свят в който липсват страданията.

(Следва)

(Продължение)

 Казано е, че Висшата светлина се намира в абсолютен покой. Под покой в духовния свят се подразбира липса на промяна в желанията. Всички действия и движения в духовния (алтруистичния) свят и в нашия (егоистичния) душевния вътрешен свят се свежда до промяна на предишно желание с ново, ако не се е променило желанието, то ново движение не може да се реализира.

Понякога се случва така, че човека да има едно постоянно желание и то да бъде много яркото преживявано и да не му дава покой. Но ако то е постоянно, неизменно то не може да породи движение. Затова казват, че Висшата светлина се намира в покой и под това трябва да се подразбира постоянното и неизменно желание на Твореца да ни наслади.

Тази светлина ни пронизва, но тъй като тази точка, която ние наричаме „Аз” е затворена здраво в егоизма ни ние не усещаме наслаждение от светлината в която „плуваме”.

Единственото, което е създадено от Твореца – това е нашия егоизъм и ако човека анулира неговото действие, то той отново ще чувства само Твореца, а егоизма ще изчезне, както е било преди началото на творението. В това се състои и възхода по духовната стълба. В този случай човека е съединение между животинско тяло и божествена душа.

Работата над себе си трябва да провеждаме, като усещане за собственото нищожество спрямо Твореца, така също трябва да бъдем и в горди от това, че човека е център на творението (и трябва да изпълнява Неговия замисъл в противен случай ще си остане животно). От усещането на тези противоположни състояния произхождат двете обръщения към Твореца: молба за помощ и благодарност за дадената възможност за духовно въздигане.

Но все пак най-важното средство за духовното придвижване на човека е молбата му към Твореца за помощ: за да усили желанието му за духовно развитие, за да му даде сили да победи страха пред бъдещето, ако той постъпва не по егоистичните канони, за да укрепи вярата му във величието и силата на Твореца, в неговата единственост, а така също да му даде сили да потисне в себе си постоянните си пориви да действа по своя преценка.

Има хора, които по време на молитва или изпълнението на каквото и да било действие започват да се задълбочават в изкуствено създаденото в себе си намерение. Но Твореца не слуша произнасяното от нашата уста, а чете нашите чувства в сърцето ни.

Не си струва труда да се произнасят красиво празни за сърцето фрази и непонятни думи, да се четат от кабалистичните молитвеници непознати знаци.

Единствено, което се иска от човека, това е да устреми сърцето си към Твореца, да почувства своите желания и да помоли Твореца да ги измени! И никога да не се прекратява диалога си с Твореца!

Кабала се нарича тайно учение, защото се постига само в такава степен в която човека е успял да промени свойствата си. Защото това, което се постига от отделния човек не може да бъде предадено на другите, единствено възможното е и то е задължително, само да им се помогне да изминат този път.

Човека не трябва да се отчайва, когато в процеса на изучаване и прилагане на усилия в работата над себе си в опитите си за духовно извисяване, той започва да вижда себе си по-лош, в сравнение с това което е бил преди да започне да се занимава с Кабала. Който е по високо от другите, на него му се разкрива истинската природа на егоизма и затова той счита себе си за по лош, въпреки, че е станал по-добър.

Не си струва да се обръща внимание на това, че целия свят се намира в непрекъснато преследване на наслаждения, а издигащите към Твореца са единици.

Главното в духовното придвижване е молитвата към Твореца за помощ. Главното отрицателно свойство в проявата на егоизма е високомерието и самоувереността.

Човека трябва да получава силите си от осъзнаване целта на творението, като се радва предварително на задължителното  поправяне на целия свят и настъпването на успокояване на човечеството.

Само вярата е единственото средство за спасяване на човечеството, защото всички други свойства са егоизъм и са в състояние да заблудят човека и само вярата е единствената основа за вход в духовното пространство.

Вярата не може да се появи в човека без чувството за страх. Защото само пред страха се покланя егоизма.

Даже, ако човека не прави нищо, егоизма го тласка към различни видове лоши действия. Поради това този който не е съгрешил е подобен на този, който е направил добро.

Сближаването с Твореца става на принципа на подобието на свойствата.

Истинските чувства – радост, мъка, наслаждение, страх ние усещаме с цялото си тяло, а не с някои определени негови части. Поради това човека, който желае да контролира своите желания е длъжен да усеща дали цялото му тяло е съгласно с това, което той мисли.

Например, когато той моли Твореца трябва ли да знае дали всички негови мисли, желания, органи са съгласни с това, което произнасят устните? Или всичко в него става автоматично и има част от това, което казва, на което той не обръща внимание, защото не желае да усеща несъгласието на тялото и неприятните усещания в следствие на това или просто не разбира, какви ползи ще му донесат неговите молби.

Струва си да се попита сърцето, какво то би искало да се произнесе в молитвата. Молитва се нарича не това, което автоматично произнасят устните, а това което желае цялото тяло и разума. Поради това е казано, че молитвата това е работа на сърцето, когато сърцето е напълно съгласно с това, което произнасят устата.

И само, когато в резултат на работата на цялото тяло човека получи неговата реакция, която казва че нито един орган не желае да се избави от егоизма и още повече да моли за това Твореца тогава това ще бъде и пълната молитва за спасяване от духовното изгнание.

Мъдър може да се нарече само този, който предварително вижда следствията от едно или друго събитие и затова може да предотврати нежелателните последствия, без да чака те да се реализират на практика.

И тъй като нашия свят е следа от действие на духовни сили, а арената на която действат те е по високо от нашите усещания, то само кабалиста е в състояние предварително, преди тяхната проява на земята да ги види и предвиди, като събития.

Но тъй като тези събития са дадени за нашето поправяне, без които ние не можем да стигнем целта на творението, то никой освен нас самите не може да ни помогне. Твореца не ни изпраща страдания, а подбуждащи към поправяне средства за нашето придвижване напред.

Кабалистът не е вълшебник, който може да прави чудеса. Неговата роля се реализира само сред нас в общата помощ за това да повдига нивото на човешкото съзнание да се осъзнае необходимостта от собственото поправяне, а така също и лично да помогне на всеки от нас, ако човека пожелае това.

Цялата светлина, цялото количество наслаждение, което твореца желае да даде на творенията се нарича обща душа, а цялото творение е мястото в което се разкрива Твореца. Светлината предопределена за всеки от нас (душата на всеки от нас), е част от общата душа. И тази част всеки е длъжен да получи в зависимост от степента на поправянето на своето желание.

Човека може да усети Твореца (своята душа) само в своето поправено желание за наслаждение. Това желание се нарича съсъд на душата. Т.е. душата се състои от съсъд и светлина, идваща от Твореца. Ако човека напълно е поправил своя съсъд от егоистически на алтруистически то тогава този съсъд напълно се слива със светлината защото придобива нейните свойства.

По този начин, човека става равен на Твореца, напълно се слива с него по свойства. При това човека изпитва всичко, което има в светлината, която го напълва.

В нашите езици няма дума, която да опише това състояние. Затова се казва, че сбора от всички наслаждения в нашия свят представлява само една искрица от безкрайния огън за наслаждение на душата усещаща сливането с Твореца.

Обикновено човека живее в пълно съгласие с тялото си: тялото диктува на човека своите желания и му се отплаща за усилията с това, че посредством него усеща наслаждения. Самото наслаждение е духовно, но в нашия свят то трябва да бъде привързано към някакъв материален носител: трябва да бъде облечено в материален носител: трябва да е облечено в материална обвивка (храна, противоположния пол, звуци от музика), за да може човека да ги възприеме в тази обвивка. Вече вътре във вътрешните си усещания ние чувстваме просто наслаждение, но въпреки това ние не сме в състояние напълно да разделим наслаждението от носителя.

Хората се различават по типа на носителя на наслаждение. Но самото наслаждение е духовно, въпреки, че неговото усещане възниква в нашия мозък под въздействие на електрически импулси.

По принцип дразнейки с електрически сигнали нашия мозък ние сме в състояние да възпроизведем напълно всички усещания за наслаждение. Но тъй като ние вече сме свикнали да ги получаваме в определено облекла-носители, такова чисто наслаждение предизвиква от паметта усещане за неговия носител и човека ще слуша музика или усеща вкуса на храната.

От казаното по-горе е видно, че човека и неговото тяло се обслужват един друг: човека плаща за усилията на тялото, за работата му с наслаждение. Поради това, ако човека види, че неговото тяло е съгласно да работи, то това означава, че той вижда възнаграждение, като резултат от своята работа, определено с обобщаващата дума „наслаждение” (бягство от неприятните усещания също е наслаждение). Това е явен признак, че това действие е егоистично.

И обратното, ако човека види, че неговото тяло се съпротивлява и го пита: „Но за какво да работя?” – то това означава, че то не вижда по-голямо наслаждение от това, което изпитва в сегашния момент, или в крайна сметка е достатъчно за да преодолее стремежа му за покой, не вижда за себе си изгода за промяна на своето състояние.

Но ако човека желае да се отърве от сметките на тялото си и взима в предвид само подобрението на състоянието на своята душа, то тялото естествено няма да може да направи и най-малко движение, без да види, като резултат от него явна изгода за себе си. И човека не е в състояние да го застави да работи. Поради остава само едно – да моли Твореца да му помогне да върви напред.

Творецът не подменя тялото на човека, не променя законите на природата и не прави чудеса.. Като резултат от истинската молба-молитва Твореца дава на човека душа – сили да действа следвайки законите на истината. Естествено, ако човека изпълнява всички предписания на Кабала, но без да чувства преградата от страна на тялото, то няма в него потребността  да получи душа, сила за духовно придвижване.

Никой не може да бъде щастлив, ако се наслаждава егоистически: защото егоизма се наслаждава не само от това, което има в себе си, но и от това, че другите нямат нещо, което той има, защото всички наслаждения се постигат на базата на сравнението. Това е и причината да не може да се създаде справедливо общество основано на правилното използване на егоизма.

Несъстоятелността на тази утопия е видна в цялата история на човечеството.Не е възможно да се наслади всеки в егоистичното общество: човека винаги сравнява себе си с другите, което особено добре се вижда в малките колективи. Поради това Твореца желае да наслади неограничено всеки е поставил условието наслаждението да бъде независимо от желанието на нашето тялото, неегоистичните подбуди наречени алтруистични.

Да се почувстваш създадено творение означава да се почувстваш отделен от Твореца. И тъй като в следствие на егоистичната си природа ние инстинктивно, естествено се отдалечаваме от това, което ни причинява страдание, то Твореца използва  този факт за да ни доведе до доброто: той отнема наслаждението от обкръжаващият ни материален свят и ни дава само наслаждение само за алтруистичните ни действия. Но това разбира се е пътя на страданията

Пътя на Кабала е друг: въпреки, че в нашия свят има наслаждение вярата в целта на творението е по-висша от разума, т.е. въпреки че тялото и разума ни казват, то ние можем да излезем от влиянието на егоизма и себелюбието си и ще започнем да изпитваме любов към Твореца, чувствайки, че това е взаимно. Този път е пътя на спокойствието и радостта, вярата в това, че този дълъг път на практика е по-кратък, без преживяване на страдания.

Духовното развитие може да бъде неосъзнато, под въздействието на обкръжаващата светлина, когато човека все още няма възможност да получава светлината вътре в себе си (вътрешна светлина). Този път на духовно развитие на човека се нарича естествен – път на страданията и по него сега върви човечеството.

Но има път за индивидуално духовно развитие, чрез личната свръзка с Твореца, така наречената работа с трите линии. Този път се нарича пътя на Кабала и той е много по-кратък в сравнение с пътя на страданието.

Кабала ни предлага своя път в замяна на пътя на страданието. Времето променя условията: в нашето време е изчезнала бариерата, която отделяше Кабала от масите. През следващите поколения хиляди хора ще приемат,като цел на своя живот усещането на Твореца.

При това, ако по-рано само особено силни духом хора са могли да достигнат свръзка с Твореца, то в наше време даже начинаещи ( а в следващите поколения даже децата) ще могат да постигнат свръзка с Твореца без всякаква предварителна подготовка, само изучавайки Кабала под правилно ръководство.

Поради това, че Твореца е скрит, всеки от нас прилага неимоверни усилия, за да достигне приетия в нашето общество стандарт за съществуване, сляпо следвайки вътрешното подсказване и постоянното нашепване на егоизма ни. Ние като негови слепи оръдия, бързаме да изпълняваме неговите указания, защото в противен случай той ще ни накаже със страдания и ние ще се смирим по неволя, а след това дори няма да си помислим дали да изпълняваме неговата воля.

Нашият егоизъм седи в нас, но той дотолкова се е сраснал с нас, че ние сме го приели, като своя природа, за свое желание. Той пронизва всички клетки на нашето тяло и ни заставя да оценяваме до преценяваме всички наши усещания в съответствие с неговото желание, той ни заставя да действаме по неговата програма и колко той ще получи от нашите действия.

Човекът даже не си представя, че може да снеме от себе си влиянието на егоизма, да очисти себе си, както във фантастичните филми, да изхвърли от себе си нещо подобно на нашето тялото по форма, което ни пронизва и облича нашата плът с егоистически облак. Когато ние остане без егоистични желания, тогава Твореца ще ни даде своите алтруистични желания.

 (Следва)

Страхът от загубата на контрол ( на ситуацията или себе си). Всичкото, което можем да кажем за природата на този страх в модела, предполагаш липсата на Създателя в нашия свят, е само, че да се контролира, който и да е процес е трудно, необичайно трудно – защото всичко е случайно и по определение безконтролно.

Може да се стараем да „държим ръката на пулса” на събитията и дори временно да успеем в това занятие, но ситуацията само ще се влошава, защото този който управлява е подложен на този страх и неизбежно ще загуби управлението.
Рано или късно всеки човек даже и да има сили, способности, авторитет и харизма за това, губи контрола над другите хора и над себе си, над своето здраве, своя живот и даже това, на това, което оставя след своята смърт: няма да има продължители, всичко ще се забрави или ще се измени – до сега други резултати не са установявани.

Каквото и да предполага човек, каквито и планове той да прави накрая резултатът е печал, или както е забелязал един литературен герой: „Анушка вече е изляла маслото”, - а това е предвещало близката смърт на писателя Берлиоз, независимо от неговите ежеминутни мечти за бъдещето.

Но така ли стоят нещата в модела „Творецът съществува”? Той не само, че съществува, но и всичко се намира под Негов контрол. Тук никаква ситуация не може да се развива хаотично. Всичко се случва така, както трябва да се случи. Трябва само да съумеем да проявим своята способност да взимаме свободно решенията си.

Разбира се и в този модел не всички са свободни от страха за загуба на съзнателното участие в ситуацията (защото ние го преиначихме в страх от загуба на контрол).

Но, ако всевишния е безразличен към мен – или с други думи, ако Той не ме обича? Какво значение има за мен тогава дали Той контролира събитията или не? Той не е по-големият ми брат, който няма да позволи да ме обидят!

От къде да знам, какво има Той в ума си? Казано накратко в модела „Творецът съществува, но Той не ме обича” и страха от това, че ще се проваля заради собствените си слабости е толкова голям, че не трябва да продължавам да формирам в себе си определени комплекси, защото те ще ме доведат до невроза.

Поради това моделът „Творецът съществува” трябва да се допълни с един много важен тезис: Той ме обича и винаги прави всичко, което е от моя полза.

Тезисът за Неговата любов към всичко, което Той е сътворил, може да се каже, че е крайъгълен. На него е построен целия йеудаизъм. От него произтичат много важни следствия. И да се докаже това, като теорема е възможно само, ако се изходи от аксиомата, за съществуването и единствеността на Твореца.

Сред психологическите аспекти на човешкото битие в света, създаден от Твореца, Който обича Своите създания, ще отбележим две обстоятелства.

Първото е: аз зная, че Той се отнася към мен с любов, но зная още, че съм длъжен да Го помоля да прояви тази любов към мен.

Как да се разбира това? Ще приведем пример от живота на един нюйоркски милионер, които изпраща своя любим син да учи в Париж. За тази цел той определил предварително една регулярна сума, която той е можел да получи само след телефонно позвъняване на баща си.

Секретарят на милионера пита бащата: нима не е по-удобно да дадете разпореждане в парижкия клон на банката, която автоматично да начисляват на сина ви всичко, което му се полага? А още по-удобно ще бъде, ако му дадете наведнъж цялата готова сума и така да освободите всички тези хора да се занимават с превода на тези пари.

Синът ви е напълно самостоятелен и може да му се доверите – дори и заради това, че след няколко години Вие сам ще започнете постепенно да го въвежда в работа си.

На тези доводи милионерът отговорил: ти си прав, така на всички ще им бъде по-лесно. Но на мен не! Първо, той надали ще говори често с мен по телефона. Второ, аз трябва да го науча да стане партньор, който да може да работи в постоянен контакт…Всевишния ни обича и „желае”, ние да се обръщаме към него със своите молби.

Второто обстоятелство. Създателят не ни дава нищо, което в крайна сметка да ни доведе до отдалечаване от Твореца. С други думи, Той не бърза да изпълни това, което може да ни повреди (или не ние нужно).

Ето схемата на работа на подобен механизъм: да допуснем, че човек изпитва някаква нужда; докато той не помоли за това Всевишния, нуждата му няма да бъде удовлетворена, но даже и да се помоли на Твореца и Той да чуе молбата му – даже в този случай молбата може да остане неизпълнена, ако в нея няма никаква полза за молителя”…

Човек, който се моли на Създателя за помощ трябва да бъде честен пред самия себе си. Той трябва да направи отчет пред самия себе си дали има доверие на Създателя, готов ли е да получи помощ именно от Създателя и т.н.

От друга страна, обръщайки се към Твореца с молба, трябва да бъдеш готов за всякакъв отговор. На практика това правило се свежда до това, че много от събитията в нашия живот ние сме склонни да възприемаме като трагедии, големи или малки и не винаги сме наясно за последствията от нашето поведение с които ще се сблъскаме.

Съгласно „атеистичния” модел, много от събитията в живота на хората, които живеят в съгласие с този модел, са склонни да ги обясняват със случайността, невървежа и подобни причини, които не лежат в тях, а някъде навън, докато в това време, като чисто еврейски подход ние ще попитаме себе си: какво аз мога да извлека от това, на какво ме учи то?

Подобни въпроси ние можем да си задаваме (и е нужно) и в такива случаи, когато аз не съм молил за това, което се случва с мен.

Разбираемо е, че получаването на някои блага постоянно създава определени задължения на човек. Ние често инстинктивно чувстваме, че можем да получим нещо, само, ако правилни използваме полученото.

Впрочем, трябва да умеем правилно да реагираме на действията на Този, Който ни дава всичко това.

(Следва)

 

(Продължение)

Страхът от провал и страхът отхвърлянето. В много отношения те са близки, защото ние много често си представяме отхвърлянето, като резултат от нашия неуспех.

При модела на атеиста от тези страхове няма спасение. Хората си ги създават сами. Те се появяват, като следствие от убеждението, че Твореца не съществува. Та нали от тази гледна точка раждането на човека е случайно и не е обусловено от нищо.

Той се появява в светлината и живее в света на хората и се нуждае от оценка за самия себе си.

Такава оценка той може да получи само от хората, които го наблюдават от страни и е в състояние да я прецени само благодарение на вътрешните си способности да оценя качеството на постъпките си.

И тази си способност той получава почти изключително от контактите си с другите хора. Той построява вътре в себе си някаква скала на ценности, която е съгласувана със скалата на ценностите създадени от обществото (или на част от обществото с което е свързан), или със своите възможности за удовлетворяване на собствените си потребности.

Как да се разбира това? Има страхове, които зависят самия човек, но има и такива, които се репродуцират от обкръжаващите ни.

Пример от първи род: човек трудно придобива навици по новата си специалност и за това вини само себе си.

За това е виновен страха от провала. Но има и страх от загуба на контакта с обкръжението – той зависи от средата с която човека асоциира себе си. Тук го чака страха от загуба на контакта с обкръжението – той зависи от средата с която човека асоциира себе си. Тук го очаква страха от отхвърляне.

Понякога тези страхове се прикриват. Например от страха за провал се появява отчаяния ужас някой ден да се събудиш и осъзнаеш, че ти отдавна живееш, като изгонен.

Човека постоянно си задава въпроса: кой съм аз? Него го интересува собствената му същност. И хората му отговарят: ето кой си ти. Ако оценката му е негативна – идва страха от неминуемото му изгонване.

С негативната оценка на обществото е възможно известно време да се бориш с противопоставяне: вие казвате, че аз съм лош? – но аз ще ви докажа, че вие грешите!

И рано или късно на човека му се налага или да се върне към това да приеме негативната оценка на обществото, като изпие докрай чашата на отхвърлянето или да докаже на хората своята правота. Външната критика се разглежда винаги като критика на твоята същност.

Но как иначе да се разглежда, когато при извършване на грешка на теб ти казват, че не е лоша твоята постъпка, колкото ти самия: какво би могло да се очаква още повече от теб?

Но още много преди извършване на тази постъпка нашия герой започва да се примирява с бъдещата оценката за себе си, която той вече си я представя предварително. И той затова предварително се бои от провала, неуспеха и фиаското.

Неговите уши вече чуват, как вече го осъждат. Той вече болезнено реагира на възможната критика. Така „нарисуваната” боязън по различен начин въздейства на хората. Някои от тях се стягат, мобилизират, организират се  и правят всичко възможно за да постигнат успех. На други тя действа угнетяващо.

Те нервничат, правят много безполезни действия (или колабират), започват да се заяждат и да се държат неестествено. Като реакция на техните действия обкръжаващите ги също започват да се отнасят към тях по неестествен начин.

В резултат на това кръга се затваря и ситуацията само се влошава. Какво става накрая? Страхът от провал, способства за провала.  Страха от критика води към същото. Но даже тези, за които ние казахме в самото начало, че съумяват да съберат волята си в юмрук, за да овладеят ситуацията и себе си, даже тези способни личности не по-малко от другите са се запознали с този парализиращ страх.

Той пречи и на тях. И те не успяват напълно да се отърват от него. Така, че и на едните и на другите и им се налага да си признаят (не без известно лукавство разбира се), че самия този страх е присъщ на човешката природа.
    Но това не е така! От него можем  да се отървем. Или най-малкото не биха го изпитвали тези, които вярват в Твореца. Защото в света на вярващите хора, като че ли съществува винаги една персона повече: освен моята душа, освен обкръжаващото ме общество съществува също и ТОЙ, Този, който е създал всички нас.

И аз съм длъжен да съгласувам своите постъпки не само с оценките на другите хора, които не винаги са безпристрастни, а с оценката на Твореца, Който никога няма да ме изгони…

Любопитно е, че този страх от неуспеха ни пречи с това, че „преминава” от света на атеистите в света на съблюдаващите заповедите на Тора. Не е важно, какво ги е подтикнало към този непрост „преход”, рушещ всички устои на живота – чувства или сериозни размисли, - но те се завръщат към Създателя.

И какво са изпитвали при това? Също страх от провал. Бидейки една от проявите на миналото с което човечеството е решило да се прости, той страха ни оставя накрая.

Как работи той? Той като че ли казва: кой си ти, че да желаеш да станеш подобен на Моше, праведник и мъдрец от миналото? Погледни на делата си и на своите постъпки.

Парализиращият ме страх ме позори в собствените ми очи. Той ми пречи и ме разкандърдисва да се поправям. Кака ти козел такъв смееш да се поправяш след като си направил това и това? И този всезнаещ обвинител е прав.

Да му се възразява няма смисъл – първо защото е прав, и второ защото той само чака твоите доказателства: ти възразяваш? Ти смяташ, че и по-рано си бил праведник?

Така ето ти на теб картината на няколко твои постъпки: гледай, любувай се…На човека му става срамно и той признава своето поражение. Резултата е че евреите не се връщат към Твореца.

За да се спечели битката с ецер-ара (така на иврит се нарича лошото начало) в самия себе си, а нашия опонент е това лошо начало.

Ако човека преодолее тази „природна” стихия страха, породен от безверието, той попада в друг свят. Аз и моята душа не сме се родили случайно, ние не сме резултат от случайни събития възникнали от стечение на обстоятелства и описани в рамките на законите на вероятностите и езика на статистиката на „големите числа” и разпределенията на Лаплас.

Аз не съм случаен, душата ми е безсмъртна и съвършена! Вярно е, че аз съм направил не до там красиви постъпки, но душата ми вътрешно е останала чиста. Безспорно е че аз нося пълна отговорност за своите действия, но аз мога да ги поправя!

Докато съм жив нищо не е направено окончателно и безвъзвратно. И по рано аз имах възможност за избор преди да направя нещо и сега той никъде не е отишъл. Всяка моя постъпка докато съм жив не е окончателна. Той все още действа! И аз мога да го поправя във всяка посока.

Между другото от тук следва, че душата на човека и неговите постъпки не са едно и също нещо. Нашите действия са, като облекло в което душата е облечена и се появява в света. То може да бъде изцапвано, но то може и да бъде изпрано, да бъде направено чисто, както е било в началото…

Преди да „пусне” чистата душа в нашия земен свят, Всевишния „намира” за нея най-добрите условия за самореализация. Той и дава тяло, което има всякакви физически, умствени и други способности, дадени му в потенциал с който тя най добре и пълно да прояви себе си.

Дава времето и мястото на раждане, които ще и помогнат да се разкрие в максимална степен. Накратко казано всеки от нас получава на добри условия за реализиране. Поради, което всеки може да каже: аз имам възможност да се проваля във всяко от действията си, но това няма да бъде мой провал, няма да е фиаско на моята същност.

Но на кого е този провал? Представете си на никой. Защото винаги остава възможността да се поправим, да се върнем в чистото състояние в своето първоначално положение, своята същност. И ако аз не съм поправил своите действия в този живот – то само тогава те стават мой провал, за който ще ми се наложи да отговарям.

И накрая: душата не трябва да се критикува, защото тя не е подвластна на критика или по-точно критика отправена срещу душата е безполезна. Да се атакуват и обличат е възможно само лошите постъпки…

Ако нашия справедлив гняв не бъде насочен към лошите дела на другите хора, а върху самите тях то ние рискуваме да влошим ситуацията вместо да я поправим..

Човека започва да привиква към критиката отправена към него, той е длъжен да оцелее в тези негативни условия и неговите психологически умения за приспособяване водят към това, че той престава болезнено да реагира на критиката. Ние искахме в резултат от нашите забележки да стане по-добър и да не повтаря грешките си, но изведнъж виждаме че той не е станал по-добър и постъпките му се повтарят и освен това даже ни заявява: какво бих могъл да направя след, като съм толкова лош?

Сработил е комплекса „придобиване на понижена самооценка”. Той се е адаптирал и се е вживял в тази роля, която ние сме му натрапили. Но би могло да се мине и без грешите от наша страна: в крайна сметка, всеки мъдрец понякога прави или говори глупости; ако ние на всяка негова грешка отговорим със заявление, че той е глупав и той би отишъл в това прикритие, ако повярва в това, че той действително е тъп, а това означава, че от него е премахнато лустрото.

Той е направил глупост, но неговата същност си остава, както преди, че е умен. Той е постъпил един път лошо, но неговата същност, както и преди това е добра.

Много често страха от провал е свързан със страха от загубата на социален статус. Проявата на този страх във висша степен се потвърждава от емигрантите от другите страни, с което добре са запознати в Израел. Но на какво се крепи социалния статус? На това как ние сами оценяваме себе си. Някои смятат, че при пристигане в нова страна той се е спуснал по-долу по социалната стълбица, защото оценява себе си, като заслужаващ по-висока степен.

За такъв човек са важни не самите пари, които получава, а степента на уважение, която по негово мнение се оказва от обществото на хората, на нивото което той по-рано се е намирал.

Повтаряме, че в юдаизма критиката към човека е насочена не срещу самия човек (не на неговата същност), а върху неговите постъпки. Тази критика се нарича тохаха. Тя трябва да се прави от умеещи хора за да не се обиди човека – така, че той да разбере, че се критикува не самия човек, а неговите постъпки, с които той сега и сам не е съгласен – той се срамува и много иска да се поправи и поради това е много благодарен на всеки, който благожелателно се заема да му помогне. Но ако е ясно, че даден човек с твоите бележки ще бъде само разстроен и ще постъпи точно обратно, то тогава е забранено да бъде учен и да му се правят забележки.

Трябва да се търси друг изход – за да може да се помогне на ближния попаднал в беда. Мъдреците съветват да се започне тохаху с похвали. Тогава в човека няма да има предвзето мнение за вашите способности да го критикувате. Той ще види, че вие сте добросърдечен към него и искрено желаете да му помогнете да поправи положението.
Хвалете същността, а след това критикувайте постъпката. Но (не обратното!) трябва да се приеме друга тактика. Не трябва нищо да му се доказва.

Да ти си прав – казвам на своя страх – моите действия в миналото не винаги са били на висота, аз много съжалявам, но сега давам обещание повече така да не постъпвам; що се отнася до оценката на моята личност – много благодаря за нелицеприятната критика, ще се постарая да отчета твоите бележки, но знай че твоите оценки се отнасят към моите действия, а не към моята личност, а сега извинявай аз се връщам…представяш ли си, че от твоята пропаст аз не мога да изляза!

(Следва)

Да погледнем, как можем да отворим вратите, за които стана дума в началото на нивото на емоциите. Има един много добър съвет, който ни е даден от нашите мъдреци: ако искаш да се приближиш до Твореца – премахни отрицателните си емоции. В тази словесна форма ние представихме редица известни изказвания на мъдреци на тема приближаване до Б-га.

Впрочем с подобен съвет, но под редакцията на психолози, много от нас са запознати: искаш ли добре да живееш (или нещо подобно на това да речем да нямаш психични разстройства) – премахни отрицателните емоции. В смисъла, че колкото по-малко ги изпитваш, толкова по-добро ще бъде твоето самочувствие.

Но много често такъв съвет се разбира, като предложение да не се избавяме от причината, поради, която човек изпитва отрицателни емоции, а да ги скрие в себе си и просто да не ги преживява и да не ги чувства. Временно такова терапевтично средство може да помогне, но рано или късно болестта отново ще се появи при това в още по-голяма сила, защото времето за лечение и е било изпуснато. Поради това е по-добре да се премахне причината, която е довела нашия дух в угнетено болезнено състояние.

Да напишем, до колкото е възможно пълен списък на това, какво хората по света смятат за отрицателни негативни емоции. Ако се предложи на слушателите да изпълнят тази задача самостоятелно те ще посочат гнева, завистта, тъгата, страха, униването, гордостта, раздразнението, самотата и прочие.

Трябва да отбележим, че главният корен на всяка негативна емоция е неудовлетвореността. Човек е неудовлетворен от нещо, от което очаква повече.

Това е и причината той да се разстройва (или да негодува, да изпада в състояние на печал и меланхолия). Неудовлетвореността от своя страна се прораства от недостиг. От своя страна недостигът произлиза от непълнотата и незавършеността. Колкото повече не ми стига, толкова е по-вероятно някога в мен да се появи желанието да запълня този недостиг и това, което не ми достига да се опитам да достигна.

Важното е да се разбере, че недостигът присъства само в някоя крайна област. Да се допълни може само това, което може да се подложи на изчисление. Що се отнася до безкрайното, то няма такава характеристика, като непълнота.

И така не стига само на този, който живее в крайна и ограничена област. При това преживяванията на човек концентрират вниманието му изключително върху недостига. Но Създателят по определение е безкраен. Поради това че, негативните емоции на човек са свързани с усещането му за недостиг на нещо ограничено, то те скриват от него присъствието на Безкрайността. В това се състои и съвета на мъдреците: премахни отрицателната емоция, премахни недостига. Остана само да се помисли, по какъв начин.

       Но преди да се отговори на въпроса нека да погледнем, какво са положителните емоции. Една от най-разпространените емоции от подобен род е чувството за хармония. Болшинството от хората са съгласни, че способността да се усеща прекрасното е едно от най-желаните качества от човек. Красотата ще спаси света. Естетиката е не по-малко важна от функционалността, а понякога е дори по-важна. Ние много отдаваме за красотата заплащайки понякога с жизнено важни неща. Изкуството и литературата почти изцяло се основават на естетиката. Казана накратко възторгът пред красотата е много силна и извън всякакво съмнение позитивна емоция.

       А сега да се обърнем към нашия пример, на който вече се бяхме спрели. Гледате безкрайното звездно небе. Вие сте на брега на морето далеч от града. Нощ, звезди, невероятна красота… Почакайте, но съвсем скоро ние говорихме, че  при нормалния човек, който е лишен от вяра в Твореца, картината на звездите трябва да предизвиква чувство за прострация и страх: той е сам и е захвърлен в непоносимо тежък, грандиозен, безжалостен и безличен свят. Той е сам в огромна пустиня. Да, така казахме и с това е трудно да не се съгласим. Но в това и се състои проблема на практика, че ние наяве защо ли, всички като един изпитваме съвсем друго чувство, а именно – усещаме възторг и опияняваща радост: даже ни спира дъха, толкова е красиво! Но когато се върнем в къщи и анализирайки своята ситуация на случайно съществуване, ние замираме от ужас, както пред страха ни от смъртта. Но насаме със звездите? Нищо подобно. Погледнете, колко прекрасен е нашия свят!

       Но какво се получава? Няма нищо необичайно – аз съм поразен от красотата. Но моля ви каква красота, ако в нея няма нищо полезно! Защо му е необходимо на човек да изпитва чувство за красота? По всички закони на теорията на еволюцията няма укрепване на това чувство, защото в него няма нищо полезно за продължение на човешкия род – нито от биологична нито от социологична гледна точка. Трудно ни е да си представим, че първобитните племена по някакъв особен начин са признавали заслугите на тези, които са имали по-голяма изтънченост, способност да виждат красотата и стремежа към прекрасното, че такива хора са получавали предимства пред останалите продуктивни членове на племето и са закрепвали своето преимущество в голям брой потомци.

       Утилитарните съображения подсказват, че човек трябва да изпита дълбоко чувство за красота застанал пред чинията с варено месо, а не пред вида на звездното небе. Какво общо имат тук красивият вид и звездните далечини?

       Оказва се, че така работи в нас усещането ни за единство с природата 18. Аз съм разтворен в нея, аз съм един от елементите на този свят, аз съм един от елементите на този свят, аз съм погълнат от потока на живота и изпитвам чувство на единение с всичко, от което е създаден света. Обърнете внимание, красотата като външно явление, оказващо се по същество чувство на съпричастност (то е усещането за хармония), винаги се проявява по вътрешен начин. Моето възприятие на външната красота е основано на моето вътрешно, дълбоко лежащо в самата основа на моето същество свойство. Но какво лежи в основата на човек? Душата. Ние така и говорим, когато желаем да изразим своя възторг пред красотата: душата се зарадвала, душата запяла, така душата ми се е обновила… И това не са просто словесни замени. Тук е скрито най-простото правило за подобието. Ако между обектите и субектите няма нищо общо, то между тях не може да има никакви контакти. Ако аз реагирам на обект, то това означава, че аз съм подобен с нещо на него и той съществува в моята представа. Звездното небе ме поразява със своята безкрайност 16. Какво безкрайно в мен, «резонира» с тази картина? Душата. Всъщност това е и определението за човешката душа. Частица от Безкрайния Създател – в  крайния и ограничен човек.

       Чувството за прекрасното е този «резонанс» между две безкрайности – моята вътрешна и външната природна. Вселената се възприема от душата. Впрочем не само вселената. Даже в малкото, но красиво цвете се съдържа цялата безкрайност на света. Цялата картина на света е като холограма, при която във всяка нейна част може да се намери всичко, което можем да си представим в цялото. Да дори и обикновеното парченце огледало има всичко, но трябва само да умеем да погледнем в него.

       Но нашия пример с положителните емоции не е нищо повече от въведение в темата, как да се научим да премахваме негативните усещания, които не само отправят от света на човек, но както и се оказва го отдалечават от Създателя.

       Да разгледаме няколко модела на това, как човек си представя света в който живее. На въпроса съществува ли Б-г? – тези модели отговарят по различен начин:

1.    Б-г безусловно няма. (Атеизъм.)

2.    Б-г безусловно има.

               3. Може би има Б-г, но може и да няма. (Мнение на агностиците)

              4. Имало е Б-г; възможно е дори и сега да го има. Но Той си е „отишъл”, изоставяйки Своето Творение и ни е оставил сами с пустотата на света.

             5. На практика има много Богове и за кой от тях вие говорите?

       Няма да разгледаме всички модели. Относно 5-ия, най-примитивният бихме могли да кажем, че той е„приключил” още по времето на Авраам –Авину. Що се отнася до 3-ия и 4-ия, то те „не работят” на двете нива – емоции и действия. Действително, позицията на агностика „работи”, но само на интелектуално ниво. Агностицизма е безпомощен в областта на емоциите и практическите действия. Защо? Защото честният агностик, признава, че не знае дали има Бог или не и поради това не знае какво поведение да избере.! Той е атеист и вярващ човек едновременно. Но такова раздвоение е невъзможно! Поради това такива хора практически няма. Или те са принудени да се държат двусмислено: Когато им е изгодно – Бог съществува, когато не им е изгодно за тях Бог изчезва някъде. Но честния агностик е изгонен в ъгъла. Ако се случи така, че две противоположни емоции се насложат една върху друга, то може да се случи локална катастрофа – фрустрация, при която човек се чувства подтиснат и получава своеобразен паралич на чувствата. При интелигентния човек всичко се изразява в съмнения, но и те не го водят до оздравяване на психичното състояние. Още по-лошо става с тези, които разбирайки, че светът е бил сътворен само един път, мислят, че Творецът се е отделил. Убийственото чувство за самота – това е по-добрата възможност от това да се потопят без голяма надежда, някога да стъпят на твърда почва. Така, че ще разгледаме само двата модела на картината на света: атеистичната и тази, която предлага йеудаизма. Агностиците и скептиците заемат „колебаещи се” позиции между тях.

       Ще повторим задачата: ние желаем да се научим, как да премахнем отрицателните емоции от себе си, при което разглеждаме два различни подхода към света – атеистичния и този, който е основан на вярата.

       Първият етап се свежда до определяне на „самите” негативни емоции, защото се оказва, че емоциите не винаги са еднакви – сред тях има първични основни, а има и производни от основните, или вторични. Например при някои хора чувството алчност (но не проявата му да откаже да даде пари на някой друг) се проявява, като следствие от страх да не загуби парите си. А самият страх, че ще загубят парите е възможно да се основава на много по-дълбокия страх, че ще загуби независимостта си. Има много примери и за това да се опитаме да опишем основните отрицателни емоции.

       Трябва да отбележим още от самото начало, че всички първични отрицателни преживявания, т.е. тези които не можем да „изведем” от други преживявания, или да ги сведем до тях имат за своя природа страха. Да се даде определение за страхът, като такъв е необикновено трудно, но всички прекрасно разбират за какво говорим. Да напишем всичките си първични страхове във вид на списък:

1.    страх от смъртта

2.    страх от провал

3.    страх от отхвърляне, това е страх от критиката

4.    страх от неизвестното, при който винаги има опасност

5.    страх от загуба на контрол

6.    страх от самотата

7.    страх от загубата на смисъл

8.    страх от страданията, болката и мъченията

Простия анализ показа, че всички страхове от нашия списък могат да се сведат до страх от загубата. Страхът от смъртта е страх от загуба на живота. Страха от неизвестността е страх от загубата на информация (или страх от загубата на възможността да се придобива информация) и т.н. Човек има нещо или може би се бои да не го загуби. Но даже да сведем всички страхове до един – до страха от загуба, то въпреки това ние няма да работим с това „фундаментално” чувство, а само с неговите частни прояви: за нас е важно, че ние се боим да загубим. От това зависи, как ние да преодолеем страха от тази загуба.

       Разбираемо е, че страхът независимо от природата му може да бъде потискан. Скриваш го вътре в себе си и си даваш вид, че той не съществува. Но както е известно не е възможно да бъде прогонен за винаги. Той все пак, когато и да е ще се прояви, така че ние губим само време и той може да се превърне в трудно излечима фобия. Природата на страха е такава, че той се натрупва и умее да се преражда – но не пропада, ако причината за неговата проява не е изчезнала и угрозата е все още реална. В резултат от потискане на страха възникват неврози, които могат да завършат по най-печален начин включително и до пълно самоунищожение.

       Но защо в такъв случай в нас е „вграден” механизъм за потискане на страха? Каква е ползата от вашето умение да постискате чувството за страх вътре в нас? Ползата е очевидна: така ние успяваме да оцеляваме в критичните ситуации. Понякога нямаме време да лекуваме психиката си и да установяваме причината за страха. Налага се спешно да се прави нещо. И в този момент на помощ ни идва умението ни временно да си даваме вид, че не забелязваме страха и причината за неговото съществуване. Но след като излезем от боя, за да заличим раните си и да пресметнем загубите си, трябва да пристъпим към сериозно лечение. Трябва да се избавим от страха! Но как – ето това е въпроса.

       Един от най-действените прийоми се явяват „придобиването на информация”. Преценете сами, ако страхът в крайна сметка е свързан с нашето желание да не губим, то ако нямаме информация за това, какво губим в конкретен случай, то тогава няма никакви проблеми.

       И така вие постоянно помните с какво сте заети. Разглеждайки двата модела, двата погледа върху устройството на света – атеистичния подход и възгледа на Тора, ние виждаме, как човек може да излекува себе си от посочените по-горе страхове, доколкото така са ни посъветвали нашите мъдреци: ако се излекуваме от негативните чувства с това ще допринесем за приближаване към Твореца. В модела построен от атеизма за никакво приближаване към Твореца не се налага да се говори, но даже в този модел човек се стреми да се избави от негативните емоции, тъй като те му пречат да живее.

(Следва)

(Продължение)

Няма друго по-ценно мигновение в живота на духовно придвижващия се от този момент, когато той чувства, че е изчерпал всички свои сили, направил е всичко, което може човек да си представи, но не е достигнал до това, което така желае.

Защото само в това мигновение той е в състояние искрено да се обърне към Твореца от дълбочината на цялото си сърце, че окончателно се е убедил, че всички негови усилия вече не могат да му помогнат за нищо.

И ако той още не е изчерпил всички свои сили в търсенето на изхода от своето състояние, че още има увереността, че сам ще успее да достигне желаното и поради това и той не може да излъже себе си и искрено да  се помоли за спасение. Тъй като егоизма прогонва мислите му и го убеждава, че е длъжен да увеличи своите усилия.

И само, когато той се убеди, че е най-слаб от всички живеещи в борбата със своя егоизъм, човек идва до осъзнаването на своето безсилие и нищожност и е готов да склони да помоли Твореца за помощ.

Но преди да достигне до подобно унизително състояние тялото няма да разбере, че само обръщението към Твореца може да го изведе от дълбините на неговата природа.

Даже, като пример в нашия свят може да се види, как въодушевлението погасява тежестта на големите усилия. Ако вие много уважавате някого, то той е най-великия човек на света във вашите очи и всичко, което бихте могли да направите за него ще го направите с радост, че на вас вие предоставена такава възможност и всяко усилие направено от ваша страна ще ви се стори наслаждение. Така както е за тези които обичат да танцуват или да се занимават със спорт, за тях усилията, които влагат  не са работа, а наслаждение.

Поради това в този, който осъзнава и чувства величието на Твореца, не възниква никакви други чувства, освен радост когато им се отдаде и най-малката възможност да свърши каквото и да е нещо угодно за Твореца и тогава това, което преди това се е усещало от него, като робство се превръща в пълно наслаждение и свобода.

Получава се така, че ако човека чувства препятствия в своят духовен стремеж и е длъжен да прилага свръхестествени усилия в опитите си да се устреми към духовното, то това свидетелства, че Твореца в неговите очи (т.е. усещания) още не му се представя, като велик, че човека скрито преследва други цели. А преследвайки тях, той не получава от Твореца никаква поддръжка, защото така би се отдалечил още повече от целта.

Но и при устремяването към Твореца човека не получава веднага духовна поддръжка от Него. Та нали той веднага би усетил вдъхновение и наслаждение от своите усилия и егоизма му веднага би се зарадвал от това и човека би продължил своите усилия с цел да се наслади. И той не би имал никаква възможност да излез от рамките на своята егоистична природа за да достигне чистия алтруизъм, защото след като види в духовната работа за себе си по-голямо наслаждение, отколкото в каквото и да било друго наслаждение.

Духовно се нарича това, което е вечно и не изчезва от мирозданието дори и при достигане на крайната цел. Егоизмът, т.е. всички първородни желания на човека, цялата негова същност се нарича материално, защото изчезва при поправяне.

Съществуването на духовно „място” не е свързано с някакво пространство, а зависи от свойството на духовния обект. Поради това всички достигащи това състояние по пътя на подобрение на своите духовни свойства виждат (чувстват, постигат) едно и също.

Духовното възвисяване се реализира по степените на постижения. На всяка от тях Кабала се възприема по различен начин в зависимост от свойствата на всяка степен. Поради това човека постигнал свойствата на която и да било степен, вижда нова за себе си Кабала, нов Творец. Всички постигнали, която и да е духовна степен на духовния свят вижда това, които виждат и всички останали, които се намират на тази степен.

От тук може да се разбере, че когато мъдреците описват, каквато и да е духовна картина, те просто се намират на това ниво на което се намират описваното от тях. Поради което за тях е разбираемо всичко, което се случва и за това те просто го описват. Всички духовни текстове са написани по този начин: всеки кабалист го описва от нивото на което се намира. И всяко ниво е обективно съществуваща действителност: постигната от всеки кабалист според нивото на неговото постижение. И всеки от нивото си на това обективно съществуване: всички постигащи виждат едно и също, както всички живеещи в този свят и намиращи се на едно определено място виждат една и съща обкръжаваща ги картина.

Когато в човека се появява макар и малко алтруистическо желание, той стъпва на пътя на духовните издигания и падения: и той е готов напълно да се разтвори в Твореца, при което в него изобщо отсъстват мисли за това и въобще мисълта за духовно възвишение се отхвърля, и му се струва като абсолютно чужда.

Това е подобно на случая, когато майката учи бебето да ходи: тя го държи за ръцете и то чувства нейната подкрепа и изведнъж тя се отдръпва и го пуска. Именно в този момент въпреки, че то  чувства себе си оставено без никаква опора, то неволно е длъжно да направи крачка напред към нея и само по този начин то ще може да се научи да се придвижва самостоятелно.

Поради това въпреки, че на човека му се струва, че Твореца изведнъж го е напуснал, то на практика сега твореца очаква неговите крачки.

(Следва)