Идеята, че съвършенството при изпълнението на някаква сложна задача изисква фиксиран минимум практика, изплува отново и отново в изследванията по въпросите на експертните способности. Всъщност изследователите са съгласни, че е налице нещо, което те наричат магическото число на истинското експертно познание: десет хиляди часа.

„Картината, която се очертава на базата на подобни изследвания, е, че са необходими десет хиляди часа упражнения, за да се достигне майсторство на световно ниво в която и да е област – пише неврологът Даниъл Левитин. – Това число се появява отново и отново при изучаване на композитори, баскетболисти, писатели, кънкьори, концертиращи пианисти, шахматисти, виртуозни престъпници и каквото друго ви хрумне. По груби сметки десет хиляди часа означава упражнения по три часа на ден, или по двайсет часа на седмица, в продължение на десет години. Тук, разбира се, не се засяга въпросът защо някои хора извличат от практиката си повече от други. Но досега никой не е попаднал на случай, в който майсторство от световна класа да е постигнато за по-малко време. Изглежда това е периодът, необходим на мозъка да асимилира всичко необходимо за постигането на истинско майсторство.“

Това важи дори за хора, които смятаме за гении. Известно е, че Моцарт например започва да композира на шест години. Но, както пише психологът Майкъл Хауи в книгата си „Разкритият гений“:

...в сравнение с творчеството на зрели композитори, ранните творби на Моцарт не са впечатляващи. Най-първите от тях вероятно са записани от баща му и съответно доизпипани от него. Много от детските композиции на Волфганг, като например първите седем концерта за пиано и оркестър, са предимно аранжименти на творби на други композитори. Сред концертите, които съдържат изцяло негова оригинална музика, най-ранният, признат днес за шедьовър (концерт № 9, К. 271), е написан когато Моцарт е на двайсет и една, а по това време той вече има десетгодишен опит в композирането на концерти.

Музикалният критик Харолд Шьонберг отива още по-далеч: според него Моцарт всъщност се е „развил късно“, тъй като най-великите му творби са написани след повече от двайсет години композиране.

Да станеш гросмайстор изглежда също отнема десетина години. (Само легендарният Боби Фишер е успял да достигне до това елитно ниво за по-кратко време: на него му отнема девет години). А какво са десет години? Ами, по груби сметки, това е времето, необходимо за десет хиляди часа усърдни упражнения. Десет хиляди часа е магическото число на величието.

Ето обяснението на това, което беше толкова озадачаващо в списъците с играчите на националните отбори по хокей и футбол на Чехия и Канада. В тези отбори на практика нямаше нито един играч, роден след 1 септември, което е абсолютно невероятно. Би трябвало да има достатъчно гении в хокея или футбола в Чехия, родени в края на годината, които са толкова талантливи, че в крайна сметка да стигнат до челните редици още в младежка възраст, въпреки рождената си дата.

Но за Ериксон и тези, които оспорват превъзходството на таланта, това не е никак изненадващо. Роденото в края на годината дете-чудо не може да бъде избрано за звездния отбор на осем години, защото не е достигнало нужната възраст. Ето защо не може да се възползва от допълнителните тренировки, а без тях няма шанс да направи десет хиляди часа до момента, в който професионалните хокейни отбори започнат да набират играчи. Без тези десет хиляди часа няма начин да усъвършенства необходимите умения, за да играе на най-високото ниво. Дори Моцарт – най-великият музикален гений на всички времена – не е постигнал голям успех преди да натрупа своите десет хиляди часа. Упражненията не са това, което правиш, когато станеш добър. Те са това, което те прави добър.

Другото интересно нещо за десетте хиляди часа е, че всъщност те са ужасно много време. Почти невъзможно е човек да натрупа тези часове съвсем сам, без чужда подкрепа, до юношеска възраст. Трябва да има родители, които да са до него и да го насърчават. Не може да бъде и беден, защото ако трябва да работи почасово, за да свързва двата края, няма да му остане достатъчно време да се упражнява. Всъщност повечето хора успяват да достигнат тези часове само ако влязат в някакъв вид специална програма, като например звездния отбор по хокей, или ако получат друга изключителна възможност, която да им даде шанса да се упражняват толкова много.

3.

Да се върнем при Бил Джой. Годината е 1971. Той е на шестнайсет, висок и непохватен, математически гений, от студентите, които учебни заведения като Масачузетския технологичен институт (МТИ), Калифорнийския технологичен институт („Калтек“) или Университета на Ватерло привличат със стотици. „Като малък Бил искаше да узнае всичко за всичко, много преди изобщо да би трябвало да му хрумне да започне да трупа знания – казва баща му Уилям. – Когато можехме, му отговаряхме. А когато нямахме отговор, просто му давахме книга.“ Когато кандидатства за колежа, Джой постига максимален резултат на математическата част на теста SAT. „Не беше особено трудно –отбелязва той делово. – Имах достатъчно време да го проверя два пъти.“

Талантът му е в изобилие. Но не само това е от значение. Никога не е само това. Ключът към неговото развитие е случайното му влизане в безличната сграда на „Бийл авеню“.

В началото на 70-те години на ХХ век, когато Джой започва да учи програмиране, компютрите са с размерите на стая. Една машина (която вероятно има по-малко мощност и памет от микровълновата ви печка днес) може да струва над милион долара – като говорим за долари от 70-те години. Компютрите са рядкост. Ако намерите някой, достъпът до него ще е труден, а ако все пак успеете да се доберете, наемът ще ви струва цяло състояние.

Освен всичко това, програмирането само по себе си е изключително изнурителен труд. В онези дни компютърните програми се създават чрез перфокарти. Всеки програмен ред се отпечатва на картонче чрез перфорираща машина. Една сложна програма може да се състои от стотици, дори хиляди такива карти. Когато програмата ви е готова, отивате при мейнфрейм компютъра, до който имате достъп и давате картите на оператор. И тъй като компютрите могат да обработват само по една задача в даден момент, операторът намира място на вашата програма в графика и в зависимост от това колко хора чакат преди вас, може да не видите картите си няколко часа или дори цял ден. А ако се случи да допуснете една-единствена грешка в програмата си, била тя и печатна, трябва да си приберете картите, да откриете грешката и да започнете целия процес отначало.

При тези обстоятелства е ужасно трудно да станеш специалист по програмиране и със сигурност невъзможно да го направиш преди двайсетгодишна възраст. Ако „програмираш“ едва по няколко минути на всеки час, който прекарваш в компютърната зала, как ще успееш да натрупаш десет хиляди часа практика? „Програмирането с карти – спомня си един учен от онези години – не ни учеше на програмиране, а на търпение и откриване на грешки.“

Чак в средата на 60-те години на ХХ век се появява решение на проблема с програмирането. Компютрите най-сетне стават достатъчно мощни, за да могат да обработват по няколко задачи наведнъж, а учените осъзнават, че ако операционните системи се пренапишат, машината ще може да бъде „обучена“ да изпълнява стотици операции едновременно, като времето и се споделя. Това на свой ред означава, че на програмистите няма да им се налага повече да предават на ръка тестетата с перфокарти на оператора. Ще бъдат изградени десетки терминали, всички свързани към мейнфрейм компютъра посредством телефонна линия. Така всички ще могат да работят едновременно, в реално време.
(Следва)

През 1971 г., в новопостроена сграда с облицовка от бежови тухли и фасада от тъмно стъкло, изникнала на „Бийл авеню“ в Ан Арбър, отваря врати новият компютърен център на Мичиганския университет. Насред просторна бяла зала се издигат огромните мейнфрейм компютри[1] на университета, останали в спомените на един от преподавателите като „финална сцена от филма „2001: Космическа одисея“. Покрай тях са наредени десетки машини с перфокарти, които в онези дни играят ролята на компютърни терминали. За времето си това е последна дума на техниката. Програмата по компютърни науки на Мичиганския университет е сред най-развитите в света и за дългогодишното съществуване на компютърния център през тази бяла зала минават хиляди студенти, най-известният от които е един непохватен тийнейджър на име Бил Джой.

Джой идва в университета в годината, когато е открит компютърният център. Шестнайсетгодишният върлинест и кльощав младеж има рошава буйна коса. Съучениците му от гимназията в Норт Фармингтън, недалеч от Детройт, го избират за „Най-прилежен ученик“, което по собствените му думи означава, че е „смотаняк, с когото никое момиче не би излязло на среща“. Бил се вижда като бъдещ биолог или математик, но в края на първата си година в университета попада случайно в компютърния център и се запалва.

От този момент нататък това е неговият живот. Джой програмира във всяка свободна минутка, а през лятото си намира работа като помощник на преподавател по компютърни науки, за да може да продължи да програмира и през ваканцията. През 1975 г. записва магистратура в Калифорнийския университет „Бъркли“, където задълбава още повече в света на компютърния софтуер. По време на устните изпити за влизане в докторантска програма като на шега съставя невъобразимо сложен алгоритъм, с което – както пише един от многото му почитатели – „така втрещил изпитващите, че по-късно един от тях сравнил представянето му с възправянето на Исус пред старейшините“.

В сътрудничество с още няколко програмисти, Джой поема задачата да пренапише UNIX – софтуер за управление на мейнфрейм компютри, разработен от компанията „Америкън Телеграф енд Телефон“. Версията на Джой е много добра. Всъщност толкова добра, че се превръща в операционната система, на която и досега работят буквално милиони компютри по цял свят. „Ако превключите своя „Мак“ в онзи особен режим, при който се вижда програмния код – казва Джой, – ще видя неща, които съм писал преди двайсет и пет години“. А знаете ли кой е написал по-голямата част от софтуера, който ви позволява да ползвате интернет? Същият Бил Джой.

След като завършва „Бъркли“, Джой става съосновател на компанията „Сън Майкросистъмс“ в Силиконовата долина – един от ключовите играчи в компютърната революция. По това време младежът преработва друг компютърен език – Java – и легендата за личността му се разпростира още по-надалеч. Хората от бранша в Силиконовата долина произнасят името му с възхищение и благоговение, съизмерими с отношението към Бил Гейтс от „Майкрософт“. Някои наричат Бил Джой „Едисон на интернета“, а според йейлския професор по компютърни науки Дейвид Гелърнтър „Бил Джой се нарежда сред най-влиятелните личности в съвременната компютърна история.“

За гениалността на Бил Джой се носят легенди и изводът винаги е един и същ: светът на програмирането е пример за меритократична система. Тук контактите, парите и познанствата нямат значение, всеки има широко поле за изява и оценките се дават единствено на база талант и постижения. Свят, в който побеждават най-добрите – а Джой очевидно е един от тях.

Някак по-лесно бихме преглътнали това обяснение на нещата, ако не бяха разгледаните току-що примери от хокея и футбола. Светът на спорта също би трябвало да се гради изцяло на заслугите и постиженията, но не е така. С тези примери показахме как малцината избрани в дадена област завоюват своя изключителен статус благодарение на комбинация от способности, възможности и абсолютно случайно предимство.

Възможно ли е същият модел на специални възможности да работи и в действителността? Нека се върнем към историята на Бил Джой, за да разберем.

2.

Вече почти двайсет години психолозите по цял свят разгорещено спорят по въпрос, който повечето от нас смятат за отдавна решен. А именно: съществува ли вроден талант? Очевидният отговор е „да“. Не всеки хокеист, роден в края на януари, става професионалист. Успяват само тези с вроден талант. Реализацията е съвкупност от талант плюс подготовка. Проблемът с това схващане обаче е, че колкото по-задълбочено психолозите изследват кариерата на надарените, толкова по-незначителна им се струва ролята на дарбата по рождение за сметка на подготовката.

Първият аргумент в спора за таланта е едно изследване, проведено в началото на 90-те години на ХХ век от психолога К. Андерс Ериксон и двама негови колеги в елитната Берлинска консерватория. С помощта на преподавателите, учените разделят цигуларите в учебното заведение на три групи. В първата събират звездите – студентите с потенциал да станат солисти от световна класа. Във втората група попадат тези, които са просто „добри“, а в третата – студентите, за които е малко вероятно да направят професионална кариера като музиканти и които възнамеряват да станат учители по музика в средните училища. На всички цигулари е зададен един и същи въпрос: „Колко часа общо сте се упражнявали през цялата си кариера от момента, в който за пръв път взехте цигулката?“.

Студентите и от трите групи били започнали да свирят приблизително на една и съща възраст – около петгодишни. В тези начални години всички се упражнявали почти еднакво – по около два-три часа на седмица. Сериозните разлики започнали да се проявяват към осмата им година. Тези, които по-късно щели да станат най-добрите в класа си, свирели най-много – по шест часа седмично до деветгодишна възраст, по осем часа до дванайсет години, по шестнайсет до четиринайсет години и така увеличавали все повече и повече, докато до двайсетата си година вече се упражнявали, тоест свирели целенасочено и съсредоточено на своя инструмент с едничката идея да стават все по-добри, по над трийсет часа на седмица. Всъщност до навършване на двайсет години всеки от елитните изпълнители вече бил натрупал десет хиляди часа упражнения. За сравнение тези, които били „просто добри“, имали по осем хиляди часа, а бъдещите учители по музика – малко над четири хиляди.

След това Ериксон и колегите му сравняват пианисти-аматьори с професионални пианисти и откриват същата зависимост. Никой от аматьорите не се бил упражнявал по повече от три часа седмично в детските си години, а до двайсетгодишна възраст имали едва по две хиляди часа практика. Професионалистите от своя страна прогресивно били увеличавали часовете свирене с всяка следваща година, докато на двайсет, също като цигуларите, вече били достигнали общо десет хиляди часа упражнения.

Удивителното в изследването на Ериксон е, че той и колегите му не успяват да открият нито един „природен талант“ – музикант, изкачил се на върха без усилия и с минимум упражнения в сравнение с колегите си. Не попадат и на „бачкатори“, които се трудят много повече от всички останали, но въпреки това не успяват да завоюват челни позиции. Това проучване налага извода, че след като музикантът е показал достатъчно способности, за да стигне до елитно музикално училище, оттам нататък това, което отличава един изпълнител от друг, е колко упорито се труди. Това е. Нещо повече – хората на върха работят не само повече или много повече от другите. Те работят много, много повече.
(Следва)

Учител по биология в университета, в който учех, ми беше един от най-великите биолози. . Казваше се Ъруин Кенигсбърг. Той разработи техника за клониране на стволовите клетки. Интересното е, че работата му се основаваше на изследванията, които проведохме още в края на 60-те години. Имах уникалната възможност да работя със стволовите клетки, за които много хората мислят, че са нова тема в науката. Преди повече от 40 години клонирах стволови клетки и един от първите експерименти просто взриви ума ми до такава степен, че трябваше да изменя целия ход на образование и живот. Всичко се случи след един много прост експеримент, който проведохме. След като изолирах една стволова клетка в култура и тя започна да се дели на всеки 10-12 часа, след, примерно, седмица или 10 дни в петриевото блюдо аз имах вече хиляди такива клетки. Всички тези клетки бяха генетически идентични една на друга.

След това разделих тези генетически еднородни клетки в три петриеви блюда с различни разтвори. Тоест измених средата от обкръжаващи ги клетки, в която те бяха поместени. Имах три петриеви блюда с генетически еднородни клетки, но намиращи се в три различни обкръжения от клетки, сред които се развиваха.

• В първото петриево блюдо (А) стволовите клетки се превърнаха (развиха) в съединителна тъкан (подобно на обкръжаващите ги клетки от съединителна тъкан);
• във второто петриево блюдо (Б) се развиха клетки от костна тъкан;
• а в третото петриево блюдо (В) стволовите клетки се превърнаха в мастни клетки – подобни на заобикалящите ги мастни клетки в средата за развитие.

Ако попитате: „Какво именно отговаря за бъдещето развитие, за съдбата на клетките?“, то ще разберете колко важен беше този експеримент. Той показа абсолютно ясно, че всички клетки в самото начало бяха генетически и морфологически напълно идентични. Единственото различие в експеримента бяха клетките от заобикалящата среда, в която се развиваха ембрионалните (стволовите) клетки.

Оказва се, че докато съм преподавал на студентите концепцията за генетическия детерминизъм, инструмента, който управлява съдбата и живота ни, моите експерименти показваха СЪВСЕМ ДРУГО.
Те показаха, че на първо място именно обкръжаващата среда е отговорна за формиране на поведението и генетиката на организмите.

Това по принцип коренно измени моя поглед: както разбирате, аз учех хората на генетическа предопределеност (теория, която утвърждава, че гените контролират характерните черти на човека), т.е. разбирането, че човек не избира гените, с които идва на бял свят.
А в този случай, ако не харесвате чертите си, то и не можете да измените гените си, вие се намирате в реалност, в която се оказвате жертва на наследствеността си. С други думи, твърдеше се, че ако в историята на вашето семейство някой е страдал от рак или болестта на Алцхаймер, има голяма вероятност и вие да заболеете от една от тези болести.

Изследването, което проведох със стволовите клетки и което днес се използва широко в медицинската практика, напълно измени играта. Този експеримент говори: “Ако измените обкръжаващата среда, то вие ще измените съдбата на клетките“. Тук е много важно разбирането, че от нас самите зависи дали да изменим обкръжението си или не. Не съществуват никакви ограничения за нашата промяна, като изменяме обкръжаващата ни среда. Вместо да бъдем жертви на собствената си наследственост, с помощта на новата наука „епигенетика”, която по същество е наука за майсторството и казва, че ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ НАС, ние можем да управляваме съдбата на нашите клетки, генетиката и поведението си.

Забележка: Публикувам материала с надеждата, че ще предизвикам разговор на тази вечна тема. Дали всичко зависи от нас или на нас само така ни се струва?

Преди няколко дни чух за един хавайски лекар, който лекува най-безнадеждните случаи на безумия, без изобщо да е видял пациента. Той четял данните от диагнозата, а след това гледал вътре в себе си, за да види как самият той е причинил болест на този човек. И когато поправял себе си, пациентът също се поправял.

Когато чух за първи път тази история, си помислих, че това е поредното зарибяване. Как може изобщо някой да излекува друг човек, като лекува себе си? Как може, пък дори и да е най-големият майстор на съвършеното лечителство, да изличи пълното безумие на някой друг?

Приех разказа за измислица! Нямаше никаква логика и аз набързо изхвърлих историята от главата си.

Но след една година отново чух за нея. Чух, че някакъв терапевт използва хавайски лечебен метод – хо’опонопоно. И сега това трайно заседна в главата ми. Ако тази история е истина, искам да узная повече за нея.

Винаги съм разбирала смисъла на „пълна отговорност“ като „аз нося отговорност за всичко, за което мисля и което правя. А всичко, което излиза зад пределите на това разбиране, не ми е подвластно.

Мисля, че много хора разбират отговорността точно така. Ние отговаряме за това, което правим, но не и за онова, което вършат другите. Хавайските лечители, които лекуват хора, загубили разсъдака си, биха могли да ме научат на нещо ново, на по-дълбоко разбиране на пълната отговорност.

Той се казва Доктор Ихалеакала Хю Лен При първия ни телефонен разговор, говорихме почти цял час. Помолих го да разкаже за цялата си дейнсот като лечител. Каза, че работел в болницата на щата Хаваи вече четири години.

Отделението, в което се намирали психично болните, било доста опасно. Физиолозите напускали работа месец след като били назначени. Хората от персонала или се престрували на болни, или не идвали на работа, или просто напускали. Всеки, който трябвало да премине през отделението, преминавал с гръб, опрян в стената, защото се страхувал от нападение на болните. Не било най-доброто място нито за живот, нито за работа или посещение.

Доктор Лен ми каза, че никога не преглеждал пациентите. Преглеждал медицинските карти на пациентите в кабинета си. Докато ги разглеждал, той работел над себе си. И според работата над себе си, пациентите започвали да се поправят.

„След няколко месеца на пациентите, които имали право да се разхождат само в усмирителни ризници, им било позволено да се движат свободно – каза той. Други, които получаваха големи дози лекарства, вече нямаха нужда от тях. А тези болни, които нямаха и най-малък шанс да се окажат някога на свобода, бяха освободени.”

„И това съвсем не е всичко“ – продължи той. – „Персоналът започна с радост да идва на работа. Отсъствията и текучеството изчезнаха. Накрая окомплектовахме целия щат така, както беше нужно, за да се грижим за пациентите и целият персонал работеше прекрасно. Накрая закрихме отделението.”

И дойде момент, когато зададох въпрос „за милион долара“: „И какво все пак правехте със себе си, че хората се изменяха?“.

„Просто лекувах тези свои части, които им причиняваха болест“ – отговори той.

Нищо не разбрах.

Доктор Лен обясни, че пълна отговорност за своя живот означава, че ти отговаряш за всичко, което става в живота ти – по простата причина, че това е твоят живот – и затова е твоя отговорността. В буквален смисъл – целият свят е сътворен от теб.

Да бе!

Това няма как да го проумееш от раз. Да бъда отговорен за това, което говоря или правя е едно. А да бъда отговорен за това, което всеки говори или прави в живота ми – е съвършенно друго нещо.

Освен това, истината е в това, че ако ти си напълно отговорен за живота си, тогава всичко, което виждаш, чуваш, усещаш на вкус, докосваш или изпитваш каквито и да е други усещания, за всичко това също носиш отговорност, защото това е твоят живот.

Това означава, че ваша отговорност е решаването на всеки проблем, с който се сблъсквате или ви причинява страдание: терористите, президентът или икономиката. Те не съществуват по друг начин, освен като проекции във вашия вътрешен свят.

Проблемът не се отнася до тях, а до вас.

И за да промените тях, трябва да промените себе си.

Знам, че е трудно да се разбере нещо такова, трудно е да връчиш такава отговорност в едни единствени ръце. Да осъждаш другите е къде, къде по-просто, от това да си отговорен. Но когато говорих с доктор Лен, започнах да разбирам какво означава лечение на самия себе си и какво означава хо’опонопоно – просто да обичаш.

Ако искаш да подобриш живота си, излекувай живота си. Ако искаш да излекуваш някой друг – дори и да е луд – можеш да го направиш само ако излекуваш себе си.

Попитах доктор Лен как той лекува себе си. Какво конкретно прави докато разглежда картата с диагнозата на пациента?

„Просто казвах „Прости ми“ и „Обичам те“ и повтарях тези думи отново и отново“ – обясни той.

И това ли е всичко?

Това е. Като поправяш себе си, поправяш целия свят. Целия.

Др. Джо Витале

Беседа на Алберт Айнщайн с Рабиндранат Тагор (от книгата на А. Айнщайн – Събрани научни трудове, т.IV – М.“Наука“, 1967. стр.130-133)

Айнщайн: Вие вярвате ли в Бог, който е изолиран от света?

Тагор: В изолирания – не. Неизчерпаемата личност на човека постига вселената. Няма и не може да има нещо непостижимо за човешката личност. Това доказва, че истината за Вселена е човешка истина.

За да поясня мисълта си, ще се възползвам от един научен факт. Материята се състои от протони и електрони, между които няма нищо, но материята може да се каже, че е твърда, без пространствена връзка, която да обедини отделните електрони и протони. Точно така и човечеството се състои от индивиди, но между тях съществува взаимовръзка на човешките отношения, придаващи на човешкото общество единството на живия организъм. По същия начин Вселената като цяло е свързана с нас като един индивид. Това е Вселената на човека. Изказаната идея проследих в изкуството, литературата и религиозното съзнание на човека.

Айнщайн: Съществуват две различни концепции по отношение на природата на Вселената:

1) светът като единно цяло, което зависи от човека;

2) светът като реалност, независеща от човешкия разум.

Тагор: Когато нашата Вселена се намира в хармония с вечния човек, ние я постигаме като истина и усещаме колко е прекрасна.

Айнщайн: Но това е чисто човешка концепция за Вселената.

Тагор: Друга концепция не може и да има. Този свят е свят на човека. Научните представи за него са представи на учените. Затова светът отделно от нас не съществува. Нашият свят е относителен, неговата реалност зависи само от нашето съзнание. Съществува някакъв стандарт на разумното и прекрасното, предаващо на този свят достоверност – стандарт на Вечния Човек, чиито усещания съвпадат с нашите усещания.

Айнщайн: Вашият Вечен Човек е въплъщение на същността на човека.

Тагор: Да, на вечната същност. Ние трябва да я познаем посредством емоциите си и дейността си. Ние ще опознаем Висшия Човек, който не притежава свойствената за нас ограниченост. Науката се занимава с разглеждането на това, което не е ограничено от отделната личност, тя се явява извън личностна за човешкия свят истина. Религията постига тези истини и установява тяхната връзка с нашите по-дълбоки потребности; нашето индивидуално осъзнаване на истината придобива обща значимост. Религията дава ценност на истината и ние постигаме истината, усещайки хармонията ни с нея.

Айнщайн: Но това означава, че истината или прекрасното са независими от човека.

Тагор: Не са независими.

Айнщайн: Ако няма хора, то и Аполон Белведерски не би бил прекрасен?

Тагор: Да!

Айнщайн: Съгласен съм с подобна концепция за прекрасното, но не мога да се съглася с концепцията за истината.

Тагор: Защо? Нали истината се опознава от човека.

Айнщайн: Аз не мога да докажа правилността на моята концепция, но това е моята религия.

Тагор: Прекрасното е заключено в идеала за съвършената хармония, която е въплътена в универсалния човек; истината е съвършено постижение на универсалния разум. Ние, индивидите, се приближаваме към истината, извършвайки малки и големи грешки, натрупвайки опит, просвещавайки своя разум, иначе под какъв вид ще познаем истината?

Айнщайн: Аз не мога да докажа, че за научна истина трябва да се приема истината, справедлива, независимо от човечеството, но в това съм твърдо убеден. Теоремата на Питагор в геометрията установява нещо приблизително вярно, независимо от съществуването на човека. Във всеки случай, ако има реалност, която да не зависи от човека, то тя трябва да има истина, която да отговаря на тази реалност и отричането на първата влече зад себе си отричане на последната.

Тагор: Истината, въплътена в Универсалния Човек, по същество трябва да бъде човешка, в противен случай всичко, което ние, отделните хора, можем да познаем, никога не би трябвало да наричаме истина, към която можем да се приближим с помощта на логически процеси, с други думи, посредством органа за мислене, който се явява човешки орган.

Съгласно индийската философия съществува Брахма, абсолютна истина, която не трябва да бъде постигната чрез разума на отделния индивид или да се опише с думи. Тя се познава само по пътя на пълното потапяне на индивида в безкрайността. Такава истина не може да принадлежи на науката. Природата на тази истина, за която говорим, носи външен характер, т.е. тя представлява това, което представлява истинският човешки разум и затова тази истина е човешка. Можете да я наречете Майа или илюзия.

Айнщайн: В съответствие с вашата концепция, която може би се явява концепция на Индийската философия, ние имаме работа с илюзия не на отделната личност, а на човечеството като цяло.

Тагор: В науката ние се подчиняваме на дисциплина, оттласкваме всички ограничения, които ни налага нашият личен разум и по такъв начин достигаме до постигането на истината, въплътена в разума на Универсалния Човек.

Айнщайн: Зависи ли истината от нашето осъзнаване? В това е проблемът.

Тагор: Това, което ние наричаме истина, се заключава в рационалната хармония между субективните и обективните аспекти на реалността, всяка от които принадлежи на Универсалния Човек.

Айнщайн: Дори в повседневния ни живот ние сме принудени да преписваме на използваните от нас предмети реалност, която не зависи от човека. Ние правим това, за да може по разумен начин да установим взаимовръзка между дадени наши органи на чувствата. Например, тази маса ще остане на мястото си дори в случай, че вкъщи няма никого.

Тагор: Да, масата ще бъде недостъпна за индивидуалния, но не и за универсалния разум. Масата, която аз възприемам, може да бъде възприета от разум от същия поирядък, както и моя.

Айнщайн: Нашата естествена гледна точка за съществуването на истина, която не зависи от човека, не трябва нито да бъде обяснявана, нито да бъде доказвана, но всички вярват в нея, дори първобитните хора. Ние преписваме на истината свръхчовешка обективност. Тази реалност не зависи от нашето съществуване, от нашия опит, от нашия разум – тя ни е необходима, макар и да не можем да кажем какво представлява тя.

Тагор: Науката доказа, че масата като твърдо тяло е само една видимост и следователно фактът, че човешкият разум я възприема като маса не би съществувал, ако нямаше такъв човешки разум. В същото време, трябва да признаем и това, че елементарната физическа реалност на масата представлява не нещо друго, а множество отделни въртящи се центрове на електрически сили и следователно също принадлежи на човешкия разум. В процеса на постигане на истината протича вечният конфликт между универсалния човешки разум и ограничения разум на отделния индивид. Свидетели сме на непрекъснат процес на постижение в науката, философията, етиката. Във всеки случай, ако имаше някаква абсолютна истина, независеща от човека, то за нас тя би била абсолютно несъществуваща.

Не е трудно да си представим разум, за когото последователността на събитията да не се развива в пространството, а само във времето, подобно на последователността на нотите в музиката. За такъв разум концепцията за реалност ще бъде сродна на музикалната реалност, за която геометрията на Питагор е лишена от всякакъв смисъл. Съществува реалност на хартията, абсолютно отдалечена от реалността на литературата. За разума на молеца, който се храни с хартията, литературата изобщо не съществува, но за човешкия разум литературата като истина има много по-голяма ценност от самата хартия. Точно така, ако съществува някаква истина, която не се намира в рационално или чувствено отношение към човешкия разум, тя ще си остане нищо дотогава, докато ние съществуваме с човешкия си разум.

Айнщайн: В такъв случай аз съм по-религиозен отколкото сте вие.

Тагор: Моята религия се заключава в познание на Вечния Човек, на Универсалния човешки дух в моето собствено същество. Тя е била тема на моите хибертовски лекции, които нарекох „Религия на човека”.

Статията е подбрана от: М. Велчева

Учени обявиха, че са създали първото животно с изкуствено създадена информация в генетичния му код, съобщи ВВС.

Според изследователите техниката може да даде на биолозите контрол „върху всеки един атом” в телата на живи организми.

Екипът от университета Кеймбридж е използвал червеи-нематоди. Червеите от вида Caenorhabditis elegans са дълги едва 1 мм, като в прозрачните им тела има едва около 1 000 клетки.

Новосъздадените животни има изкуствено създаден генетичен код, който съдържа молекули, които не се срещат в природата.

Забележка : Отново изстрели в празното пространство. Пак ще се хвърлят милиярди за опити с ясни резултати. А гладуващите хора ще се увеличават.