Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Защо съм се родил? Ще се върна ли отново тук? Има ли смисъл моето съществуване?
Автор: strianakiev Категория: Технологии
Прочетен: 1006932 Постинги: 388 Коментари: 403
Постинги в блога от Септември, 2011 г.
Обаждане на импулсен телефон:
Отсреща се чува приятен глас:
- Здравей, сладур! Искам те, готова съм да изпълня всяко твое желание...
- Всяко ли?
- Дааа, всяко...
- Добре, ама, внимавай!
- Не мога да чакам, сладурче, цялата тръпна в очакване...
- Ами, тогава аз да изключа, а пък ти ме набери .
Категория: Технологии
Прочетен: 1040 Коментари: 0 Гласове: 6
 Младеж: 
- Искаме да наемем стая за три минути. 
Рецепционистката:
- Но това е невъзможно! 
Момичето: 
- Повярвайте ми, възможно е!
Категория: Технологии
Прочетен: 1242 Коментари: 0 Гласове: 12
10.09.2011 17:04 - Аууу, че тя...
Двама приятели WEB дизайнери разговарят.
Единият казва на другия:
- Мойто гадже е 90/60/90!
- Аууу, че тя лилава бе!!
Категория: Технологии
Прочетен: 1429 Коментари: 1 Гласове: 10
Мъжете са като bluetooth, докато са близо - връзката е добра. Когато са далеч - веднага почват да търсят нови устройства.

Жените са като wi-fi, виждат всички, но се включат само към най-силния.
Категория: Технологии
Прочетен: 1323 Коментари: 0 Гласове: 1

20 тона злато, стратегически резерв на България, формиран отпреди установяването на комунистическия режим, е продал тайно Тодор Живков на Съветския съюз в началото на 60-те години на миналия век, за да спаси социалистическата държава от фалит.

Това престъпление на века разкрива Христо Христов, най-добрият български разследващ журналист. Той е завършил проучванията си върху

фалитите на комунистическия режим в България,

и ще ги представи в поредица публикации във в. "Дневник" от понеделник, 5 ноември.

През 45-годишното си съществуване комунистическият режим в България е фалирал два пъти - през 1960 и 1987 г., и още един път е бил на крачка от фалита през 1978 г., пише днес вестникът в анонс за предстоящата поредица.

"За да скрие първата катастрофа и да изплати част от натрупания необслужваем дълг към Съветския съюз, генералният секретар на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков еднолично и без да уведоми нито правителството, нито партийното ръководство, е продал на Москва стратегическия златен резерв на страната, натрупан до 9.ІХ.1944 г."

Това престъпление разкриват секретни и строго поверителни документи от заведеното през 1990 г. Дело № 4, познато като делото за икономическата катастрофа на България. То трябваше да изясни причините за икономическия крах на страната, довел и до падането на комунизма през 1989 г., но беше прекратено през 2005 г. без резултат.

През 1990 г. Андрей Луканов и другите политически наследници на Живков съобщиха официално за фалита на държавата. Тогавашният премиер Луканов обяви едностранно мораториум върху плащанията по външния дълг, който се оказа над 10 млрд. долара и за който българските граждани не подозираха, припомня Христо Христов.

Делото е събрало поверителния архив на БНБ, архива на Българската външнотърговска банка, Министерството на финансите, Министерството на външната търговия, Министерството на външноикономическите връзки, Министерството на икономиката и планирането, засекретената фирма за търговия с оръжие "Кинтекс", секретни партийни и правителствени решения.

Авторът отбелязва, че документите - близо 1200 тома - разкриват причините, заради които

България на два пъти е била доведена до банкрут от управлението на комунистическата партия,

а след 1987 г. икономиката й е била поддържана на изкуствено дишане с помощта на огромните кредити от западни държави и банки.

Разследването на журналиста показва, че социалистическата държава е изпаднала в неплатежоспособност още на 15-ата година от съществуването си. Това се дължи най-вече на неразумното използване на външните заеми, които към 1960 г. са достигнали 3 млрд. лв.

Освен на западни банки управлението на БКП дължи огромни суми на СССР, за което висшето ръководство на БКП е критикувано от тогавашния съветски ръководител Никита Хрушчов.

За да спаси положението, Живков тайно предлага на Хрушчов да купи българския стратегическия златен резерв, за да бъдат върнати част от задълженията към Москва.

Златният резерв е възлизал на над 20 тона злато и е формиран отпреди установяването на комунистическия режим. Дотогава никое правителство не е посягало на него, дори по време на двете национални катастрофи, свързани с войните през 1913 и 1918 г.

Сделката става при

пълна секретност и без решение нито на висшето ръководство на БКП

- Политбюро, нито на правителството. В следващите няколко години поради перманентната криза Живков продава още 10 тона злато.

Загубата за страната е огромна, тъй като малко по-късно цената на златото на международните пазари се покачва десетократно. Именно състоянието на фалит се оказва и основният мотив Живков да предложи на Хрушчов България да се присъедини като 16-а република към СССР.

За годината на втория реален фалит на българската държава при комунизма следва да се смята не 1990 г., когато официално беше обявен, а 1987 г. Тогава външният дълг на страната надхвърля 6 млрд. долара и обслужването му през следващите две години се осъществява изключително чрез нови външни кредити, разкриват секретните документи по дело №4.

През октомври 1987 г. Живков получава конфиденциална информация от тогавашния председател на БНБ Васил Коларов, в която ясно е посочено, че външният дълг на страната е нараснал застрашително и вече целият годишен износ не е в състояние да покрие плащанията по външните кредити.

Направена е и точна прогноза как банкрутът на държавата ще се развие през следващите години. Поддържането на икономиката обаче, както и на жизненото равнище в страната е продължило единствено чрез нови кредити, така че само за две години външният дълг е нараснал до 10.5 млрд. долара.

Външният дълг не е единственото измерение на фалита на комунизма в България. Заради

тоталната криза в икономиката

от 1986 г. властта се опитва да реанимира системата с натрупването на колосален вътрешен дълг в размер от над 23 млрд. лв.

В разследването на Христо Христов за първи път архивите разкриват как управлението на БКП е посегнало и на спестяванията на гражданите във фондовете в ДСК (Държавна спестовна каса).

От материалите става ясно и как през 1989 г. е бил стопен стратегическият валутен резерв на страната, който е бил малко над 1 млрд. долара. Заради неадекватна кредитна политика и щедро раздавани заеми на предимно фалирали страни от Третия свят комунизмът завещава и 1.5 млрд. долара задължения към България, голяма част от които още не са събрани.

Секретните документи разсейват митовете

за развитото селско стопанство, тежкото машиностроене, електрониката и военнопромишления комплекс, които и до днес се смятат за гордост на социализма. Информацията в тях показва, че кризата в тези отрасли е настъпила още в началото на 80-те години.

По дело №4 са разпитани целият политически, държавен, стопански и банков елит от това време начело с Тодор Живков.

Разследването на "Дневник" е осъществено по Закона за достъп до обществена информация и с разрешението на Върховната касационна прокуратура, Софийската градска прокуратура и Националната следствена служба.

Христо Христов е журналист във в. "Дневник" от основаването му през 2001 г. Автор е на документалните книги "Секретното дело за лагерите" (1999), "Държавна сигурност срещу българската емиграция" (2000) и "Убийте Скитник" (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005).

Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:

"Паница" (1999) на фондация "Свободна и демократична България", "Разследващи журналисти" (2001) на българската Асоциация за разследващи журналисти, Центъра за развитие на медиите и британската фондация "Гардиън", "Черноризец Храбър" (2003 и 2005) на Съюза на издателите на всекидневници в България.

Христо Христов е първият носител на наградата за принос към свободата на духа на фонд "Георги Василев - Швейцария" (2006).

Специализирал е във в. "Гардиън", Великобритания (декември 2002) и в Международния център за журналистика, Вашингтон, САЩ (април 2004).

Сегашното разследване е част от новата му документална книга, която предстои да бъде пусната на пазара от издателство "Сиела" под заглавието "Тайните фалити на комунизма".

Категория: Технологии
Прочетен: 2948 Коментари: 2 Гласове: 8

Тайно общество предизвикало кризата, а сега обединява САЩ с Канада и Мексико
  Една доста прозорлива, но засега конспиративна теория излезе на бял свят. Посветени люде тръбят, че невидими сили в САЩ работят за обединението на страната с Канада и Мексико.
Тайно общество първо е предизвикало кризата, за да обере американците и света, а после на мястото на обезценения долар ще им сервира новата си валута - амеро.
"Дните на американския долар са преброени. До няколко месеца, най-много година, Щатите ще се разпаднат. Това безконтролно печатане на пари не може да продължи вечно. Властите са хвърлили толкова долари в потушаването на кризата, колкото целият свят не е похарчил", коментират икономически спецове. Според тях лидерите на повечето държави са възложили на националните си банки да пренастроят икономиките си за работа без американска валута.
Засега слухът се приема с насмешка от официалните власти, но ако хване вяра на Уолстрийт, най-прясната световна конспирация току-виж наистина разформирала предсрочно Съединените американски щати.
Преди дни индексът, показващ дереджето на американската промишленост, Дауджонс се срина до нива, невиждани от 1997 година. Очакванията за дефицит от 12% за 2009 година пък връщат страната в развитието й от Втората световна война. Всичко това показва, че въпреки 787-те милиарда, с които властите кърпят положението, Титаник продължава да потъва. 
"Следва крах, пред който кризата от 1920 година ще ни се види песен", предупреждават финансови експерти в най-четените форуми. Мнозина в Страната на неограничените възможности са убедени, че цялата криза е инсценирана от шайка банкери.
Те действали от 1913 година по един и същи начин - изтегляли парите от пазара, предизвиквайки дефицит на ликвидност. Това принуждава правителството да взима колосални заеми от Федералния резерв, който обаче на практика е частна банка. Упражнението се повтаря на всеки 30-40 години. Така янките след всяка рецесия изплащат солени лихви на трима-четирима мощни банкери, които държат ключа на ФЕД, както наричат най-големия трезор.
При последната криза  обаче кукловодите се престарали. Защото за разлика от друг път посегнали на парите на целия свят. А това си имало своята цена - срив на долара и сериозни политически последици. 
"Те нарочно разклатиха икономиката, за да оберат пак американците. Искаха да изядат спестяванията ни в банките, но тяхната алчност сега не само ще срине долара, но ще затрие и цялата страна", алармира журналистът Хал Търнър.
Той съветва хората незабавно да изтеглят всичките си спестявания и да купят с тях злато и сребро.
По думите на Търнър амерото ще влезе в обръщение до няколко месеца след обединението на САЩ, Канада и Мексико. 800 млн. вече са изсечени и се крият в една китайска банка. 
Новата валута ще замени мексиканското песо и канадския долар. Запознати твърдят още, че малко преди това инфлацията ще галопира. За това ще се наложи пускането в обращение на 300 и 1000 и 3000-доларови банкноти, които също били напечатани и само чакали да влязат в обращение.
Нулите им трябвало да доубедят американците в нуждата от спасителен пояс, символизиращ новата валута. Тя, разбира се, веднага ще намали психическото напрежение с деноминация. 

Любомир Старидолски
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=268969
Категория: Технологии
Прочетен: 4339 Коментари: 3 Гласове: 6
Последна промяна: 04.09.2011 15:23

- Имаме излишък 4 милиарда лева. - хвалят се от тройната коалиция.
- Знаете какво да направите с тях и нека всичко да е точно. - казва президента.
- Да-а. Ще си ги разделим поравно....

Категория: Технологии
Прочетен: 1047 Коментари: 0 Гласове: 2

5.

Нека сега преминем към историята на Бил Гейтс. Тя е почти толкова известна, колкото и тази на „Бийтълс“. Брилянтен млад математически гений открива за себе си програмирането. Напуска „Харвард“ и с приятели основава малка компютърна компания, наречена „Майкрософт“. Благодарение на своя гений, амбиция и дързост я превръща в софтуерен гигант. Общо взето, това е. Но нека се разровим малко по-надълбоко.

Бащата на Гейтс е богат адвокат в Сиатъл, майка му е дъщеря на заможен банкер. Като дете Бил изпреварва в развитието си своите връстници и учението го отегчава, затова родителите му го спират от държавното училище и в началото на седми клас го изпращат в „Лейксайд“ – частно учебно заведение, посещавано от децата на сиатълския елит. В средата на втората година от обучението на Гейтс в „Лейксайд“ там е основан компютърен клуб.

„Клубът на майките към училището всяка година организираше разпродажба на изостанали вещи и винаги изникваше въпросът къде да се вложат парите – спомня си Гейтс. – Част от средствата отиваха за лятната програма, която даваше възможност на децата от града да поживеят в кампуса на училището. Друга част се оползотворяваше за учителите. Тази година решиха да вложат три хиляди долара в закупуването на компютърен терминал и поставянето му в една смешна стаичка, която ние впоследствие превзехме. Това само по себе си беше нещо невероятно.“

Невероятно е, разбира се, защото годината е 1968. През 60-те години на ХХ век компютърните клубове са рядкост дори в колежите. Още по-забележителен е самият компютър, закупен от „Лейксайд“. Училището не иска възпитаниците да учат програмиране чрез изнурителната система с перфокартите, както правят буквално всички останали през 60-те. Вместо това там инсталират така наречения телетип ASR-33, който представлява терминал, опериращ на принципа на времеделението, свързан с директна връзка към мейнфрейм компютър в центъра на Сиатъл. „Самата идея за времеделението се беше зародила съвсем наскоро, през 1965 г. – разказва Гейтс. – Явно някой е бил доста далновиден“. Бил Джой получава изключителната възможност да се учи на програмиране, основано върху системата на времеделението, в един ранен етап – като първокурсник в университета през 1971 г. Бил Гейтс започва да се занимава с програмиране в реално време като осмокласник през 1968 година.

От този момент нататък Гейтс заживява в компютърната стая. Той и още няколко ученици започват да се самообучават как да използват това странно ново устройство. Времето на мейнфрейм компютъра, към който е свързан телетипът ASR, разбира се, струва скъпо, дори за богата институция като „Лейксайд“. Скоро трите хиляди долара, събрани от Клуба на майките, свършват. Родителите събират още пари. Учениците ги изхарчват. Тогава група програмисти от Вашингтонския университет сформират организация, наречена „Компютър Сентър Корпорейшън“, която дава под наем компютърно време на местни компании. За късмет, синът на една от основателките на фирмата, Моник Рона, е ученик в „Лейксайд“, една година по-голям от Гейтс. Дали компютърният клуб на „Лейксайд“ не би искал да тества софтуера на компанията през уикенда в замяна на безплатно време за програмиране – предлага Рона. Разбира се! Така след училище Гейтс взема автобуса до офиса на „Компютър Сентър Корпорейшън“ и всяка вечер програмира.

Скоро обаче компанията фалира и Гейтс и приятелите му започват да се навъртат около компютърния център на Вашингтонския университет. Не след дълго се присламчват към едно предприятие, наречено „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се съгласява да им даде безплатно компютърно време в замяна на това да работят по част от софтуер за автоматизиране на работните заплати на фирми. За период от седем месеца Гейтс и дружината му изразходват 1575 часа компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“, което се равнява приблизително на осем часа на ден, седем дни в седмицата.

„Това се превърна в моя мания – разказва Гейтс за ранните си години в гимназията. – Пропусках тренировките по лека атлетика, ходех в центъра през нощта. Програмирахме и през уикендите. Рядко се случваше да не направим по двайсет до трийсет часа на седмица. Имаше един период, в който двамата с Пол Алън загазихме, защото откраднахме няколко пароли и разбихме системата. Изритаха ни и цяло лято не припарихме до компютрите. Тогава бях на петнайсет-шестнайсет години. После Пол откри свободен компютър във Вашингтонския университет. Имаха машини в медицинския център и във факултета по физика. Работеха на 24-часов график, но между три и шест сутринта имаше пауза, не насрочваха нищо за този период. Излизах от вкъщи през нощта – смее се Гейтс, – след часа за лягане. Ходех пеша до Вашингтонския университет или понякога вземах автобуса. Затова винаги съм толкова щедър към това учебно заведение – защото те ми позволиха да открадна толкова много компютърно време.“ Години по-късно майката на Гейтс си спомня: „А ние все се чудехме защо сутрин се надига от леглото толкова трудно.“

По това време един от основателите на „Информейшън Сайънсис Инк.“, Бъд Пемброук, получава запитване от технологичната компания „Ти Ар Дабълю“, която е подписала договор за изграждане на компютърната система на огромната електроцентрала „Бонвил“ в южната част на щата Вашингтон. В „Ти Ар Дабълю“ отчаяно се нуждаят от програмисти, които да са запознати със специфичния софтуер на електроцентралата. В тези първи дни на компютърната революция програмисти с такъв вид специализирани знания трудно се намират. Но Пемброук знае точно на кого да се обади – на онези гимназисти от „Лейксайд“, дето изразходваха хиляди часове компютърно време на мейнфрейм компютъра на „Информейшън Сайънсис Инк.“. Тогава

Гейтс е във втори курс и по някакъв начин успява да убеди учителите си да го пуснат да замине за „Бонвил“ под формата на независим учебен проект. Там той прекарва пролетта, като пише програмни кодове под надзора на Джон Нортън, от когото казва, че е научил повече за програмирането, отколкото от всички други през живота си, взети заедно.

Тези пет години – от осми клас до края на гимназията – са за Бил Гейтс онова, което е Хамбург за „Бийтълс“. Те му осигуряват възможности, които са още по-изключителни дори в сравнение с тези на Бил Джой.

Първата възможност за Гейтс е записването му в „Лейксайд“. Колко гимназии по света през 1968 г. имат достъп до компютърен терминал, работещ по системата на времеделението? Втората възможност е, че майките от „Лейксайд“ имат достатъчно пари, за да плащат разходите за компютри на училището. Третата е, че щом парите свършват, се оказва, че една от майките случайно работи в „Компютър Сентър Корпорейшън“, а компанията случайно има нужда някой да тества програмите и през уикендите. И никой там няма против, че дните за Бил преминават в нощи. Четвъртата възможност е, че Гейтс случайно открива „Информейшън Сайънсис Инк.“, които пък случайно имат нужда от човек, който да работи по софтуера им за заплати. Петата възможност е, че Гейтс случайно живее на разстояние от Вашингтонския университет, което може да изминава пеша. Шестата: университетът има свободно компютърно време между три и шест през нощта. Седмата: от компанията „Ти Ар Дабълю“ случайно се обаждат на Бъд Пемброук. Осмата: Пемброук познава най-добрите програмисти за тази конкретна задача и това са двама гимназисти. И деветата възможност е, че от „Лейксайд“ позволяват на двете хлапета да отсъстват през целия пролетен срок, за да програмират.

И какво е общото между всичките тези възможности? Че осигуряват на Бил Гейтс допълнително време да се упражнява. До момента, в който напуска „Харвард“ като второкурсник, за да основе собствена софтуерна компания, той практически е прекарал седем последователни години в непрестанно програмиране. Отхвърлил е много повече от десет хиляди часа. Колко подрастващи в света имат опита на Гейтс? „Ако са били петдесет в цял свят, бих бил изумен – казва той. – Първо беше „Компютър Сентър Корпорейшън“ и това със заплатите, после „Ти Ар Дабълю“ – всичко се струпа наведнъж. На моята крехка възраст аз претърпях такова софтуерно развитие, каквото, струва ми се, по онова време никой не бе имал. И всичко това поради едно невероятно щастливо стечение на обстоятелствата.“

Превод от английски: Мария Йолова

Категория: Технологии
Прочетен: 1261 Коментари: 0 Гласове: 5

Ето един разказ от този период, който описва настъпването на времеделението:

Това не беше просто революция, а истинско откритие. Забравете за оператора, купчините карти, чакането. С времеделението можеше да си стоиш пред телетипа, да начукаш няколко команди и да получиш отговор веднага. Времеделението е интерактивно – програмата може да поиска отговор, да изчака да го напишеш, да работи по него докато чакаш и да ти покаже резултата, като всичко това се случва в реално време.

Тук е мястото да споменем Мичиганския университет, тъй като той е един от първите, които преминават към времеделение. До 1967 г. там вече има действащ прототип на такава система, до началото на 70-те години компютърните им мощности са достатъчни, за да могат сто човека да програмират едновременно в компютърния център. „Мисля, че в края на 60-те и началото на 70-те години нямаше друго място като Мичиганския университет – казва Майк Алегзандър, един от пионерите на компютърната система на Мичиган. – Евентуално МТИ, „Карнеги Мелън“ или „Дартмут“. Не мисля, че имаше други.“

Това е възможността, която очаква Бил Джой при пристигането му в университетския кампус в Ан Арбър през есента на 1971 г. Той не избира Мичиган заради компютърната програма. Всъщност в гимназията изобщо не се е занимавал с компютри, интересува се от математика и инженерни науки. Но когато в първи курс го заразява вирусът на програмирането, по щастлива случайност се оказва, че е на едно от малкото места в света, където един седемнайсетгодишен младеж може да програмира каквото и колкото си иска.

„Знаете ли каква е разликата между перфокартите и времеделението? – пита Джой. – Като между това да играеш кореспондентен шах по пощата и ускорен шах.“ Програмирането вече не е упражнение за каляване на нервите, а истинско забавление.

„Живеех в северната част на кампуса, където беше и компютърният център – разказва Джой. – Колко време съм прекарал там ли? Невероятно много, центърът беше отворен денонощно. Стоях там по цели нощи и си тръгвах на сутринта. Обичайно през седмицата в онези години прекарвах в компютърната зала повече време, отколкото на лекции. Всички там бяхме преследвани от един и същ повтарящ се кошмар – как забравяме да отидем на лекция, как тотално сме изключили, че въобще сме записани за еди-кой си предмет.

Най-голямото предизвикателство беше, че даваха на всеки студент акаунт с фиксиран лимит, така че времето ти в един момент изтича. Със сядането на компютъра трябваше да въведеш колко време ще прекараш там. Разрешаваха нещо от сорта на един час, и толкова – припомня си Джой през смях. – Но някой се беше сетил, че ако в полето за време t сложиш буква вместо цифра, например t = k, програмата не отчита нищо. Имаше бъг. Въвеждаш t = k и си стоиш там цяла вечност.“

Забележете само какъв порой от възможности залива Бил Джой. Тъй като има шанса да попадне в далновиден университет като Мичиганския, той може да се упражнява в програмиране на основата на времеделението, а не с перфокарти; благодарение на бъг в университетската система, може да програмира колкото си иска; тъй като университетът е готов да инвестира средства, за да поддържа компютърния център отворен по 24 часа в денонощието, Джой може да стои там по цяла нощ; и благодарение на многото часове, прекарани в залата с компютрите, когато му се удава възможност да пренапише UNIX, той е готов за задачата. Бил Джой е изключително надарен. Той има желание да се учи и това до голяма степен предопределя успеха му. Но преди да стане експерт, някой е трябвало да му даде възможност да се научи как да стане експерт.

„В „Мичиган“ програмирах може би по осем-десет часа на ден – разказва той. – Преди да се прехвърля в „Бъркли“, го правех по цели денонощия. Имах терминал вкъщи и стоях до два-три сутринта, гледах стари филми и програмирах. Понякога заспивах на клавиатурата. – Показва как главата му тупва на клавиатурата. – И нали знаете как натиснатият клавиш повтаря символа до края, след което компютърът започва да пиука – бийп, бийп, бийп? Случи ли се три пъти, вече трябва да си лягаш. Когато отидох в „Бъркли“, все още бях сравнително неумел. До втори курс вече бях станал спец, тогава пишех програми, които се използват и до днес, трийсет години по-късно“. Тук той млъква, за да пресметне, което на човек като него не отнема много време. В Мичиган през 1971 г., бясно програмиране във втори курс, плюс летата, плюс дните и нощите през първата година в „Бъркли“. „Така че се получава нещо от порядъка на... десет хиляди часа? – обобщава. – Мисля, че са толкова.“

Дали правилото за десетте хиляди часа е общовалидно правило на успеха? Ако се разровим по-надълбоко около всеки, който има велики постижения, дали винаги ще стигаме до еквивалента на мичиганския компютърен център или хокейния отбор на звездите – тоест, до някаква специална възможност да се практикува?

Нека проверим с два примера, и, за да е по-просто, да изберем възможно най-популярни случаи: „Бийтълс“, една от най-известните рокгрупи на всички времена, и Бил Гейтс, един от най-богатите хора на света.

„Бийтълс“ – Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж Харисън и Ринго Стар – пристигат в Съединените щати през февруари 1964 г., за да положат началото на така нареченото „Британско нашествие“ към американската музикална сцена и да издадат поредица хитове, които ще променят облика на популярната музика.

Първото, което ни интересува за „Бийтълс“ предвид целите на нашето изследване, е колко време са били заедно преди да заминат за Съединените щати. Ленън и Макартни започват да свирят заедно през 1957 година – седем години преди да се озоват в Америка. (Между другото, времето, изминало от основаването на групата до реализацията на безспорно най-великите им творчески проекти, албумите Sgt. Pepper"s Lonely Hearts Club Band и The Beatles, е десет години). А ако се вгледаме още по-внимателно в тези дълги години на подготовка, ще открием опит, който много наподобява този на хокеистите, Бил Джой и цигуларите от световна класа. През 1960 г., когато „Бийтълс“ са все още само прохождаща гимназиална рокгрупа, те получават покана да свирят в Хамбург, Германия.

„В онези години в Хамбург нямаше рокендрол клубове. Имаше стриптийз барове – пише Филип Норман, авторът на биографията на „Бийтълс“, озаглавена „Викай!“[2]. – Имаше един клуб, чийто собственик, Бруно, беше започнал с шоупрограми по панаирите. Неговата формула беше следната – организира мащабно нонстоп шоу, което продължава часове наред, тълпи от хора непрекъснато идват и си отиват, а групите свирят през цялото време, за да привлекат вниманието на преминаващата публика. В някой американски квартал с червени фенери биха нарекли подобно шоу „нонстоп стриптийз“.“

„Много от групите, които свиреха в Хамбург, идваха от Ливърпул – продължава Норман. – Това беше чиста случайност. Бруно беше ходил в Лондон да търси групи, но в Сохо попаднал на някакъв предприемач от Ливърпул, който по това време случайно бил в Лондон. Та човекът уредил няколко групи да заминат и така връзката била установена. След време „Бийтълс“ се свързали не само с Бруно, но и с други собственици на клубове и продължили да се връщат в Хамбург, защото имало много алкохол и много секс.“

Какво толкова специално има в Хамбург? Със сигурност не става въпрос за добра финансова възвращаемост – нищо подобно. Нито пък за прекрасна акустика – не. И публиката не е нито особено възприемчива, нито може да оцени, дори напротив. Причината е в самото количество време, което групата трябва да свири.

Ето какво разказва Джон Ленън в едно интервю след разпадането на „Бийтълс“ за изпълненията на групата в хамбургския стриптийз клуб „Индра“:

Ставахме все по-добри и придобивахме увереност. Нямаше как да не се получи при толкова много свирене, денонощно. Беше ни от полза, че свирехме пред чужденци, така трябваше да се стараем още повече, да вложим в изпълненията си сърце и душа, за да стигнем до хората.

В Ливърпул бяхме излизали само на едночасови участия и бяхме свикнали да изпълняваме само най-добрите си парчета, повтаряхме ги всеки път. В Хамбург трябваше да свирим по осем часа без прекъсване, така че не ни оставаше друго, освен да намерим нов начин на свирене.

Осем часа?

Ето какво казва Пийт Бест, тогавашният барабанист на „Бийтълс“: „Щом се разнесе мълвата, че правим добро шоу, клубът започна да се пръска по шевовете. Свирехме седем вечери в седмицата, първоначално почти нонстоп, до 00:30 ч., когато заведението затваряше, но щом задобряхме, публиката ни слушаше до 2 ч. почти всяка сутрин.“

Седем дни в седмицата?

В крайна сметка „Бийтълс“ правят пет турнета в Хамбург от 1960 г. до края на 1962 г. При първото си гостуване свирят 160 пъти по пет или повече часа на нощ. При второто – 92 пъти. При третото турне излизат на сцената 48 пъти, или общо 172 часа. През последните си две участия в Хамбург, през ноември и декември 1962 г., правят още 90 часа. Като цяло групата свири 270 пъти само в рамките на година и половина. До момента, когато постигат първия си успех през 1964 г., те имат около 1200 изпълнения на живо. Знаете ли колко невероятно е това? Повечето групи в наши дни не могат да направят 1200 участия на живо за цялата си кариера. Изпитанието в Хамбург е това, което отличава „Бийтълс“ от всички останали банди.

„Когато започнаха да свирят там, те не бяха добри на сцената. Но бяха страхотни, когато се върнаха – продължава разказа си Норман. – Научиха се не само на издръжливост. Трябваше да натрупат камари песни-кавъри на каквото се сетите, не само рокендрол, но и малко джаз. Преди това нямаха никаква дисциплина на сцената, но когато се върнаха от Хамбург, звученето им нямаше равно на себе си. Този процес ги формира като група.“
(Следва)

Категория: Технологии
Прочетен: 1195 Коментари: 0 Гласове: 3
Търсене

За този блог
Автор: strianakiev
Категория: Технологии
Прочетен: 1006932
Постинги: 388
Коментари: 403
Гласове: 6736
Календар
«  Септември, 2011  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930