Николай Бердяев

2

Съдбата на евреите е изключително парадоксална: страстно търсене на земното царство и същевременно ­ липса на собствена държава, каквато имат дори и най-незначителните други народи; месианско съзнание за предопределеност на народа и презрение и гонения от страна на другите народи; отричане на кръста като съблазън и разпъване на този народ през цялата му история. Но може би най-поразителното е това, че отреклият кръста всъщност го носи, а онези, които признават този кръст, толкова по-често разпъват останалите.

Има няколко вида антисемитизъм, които са различни, но могат да се съчетават и взаимно да се допълват. Аз няма да се спирам на онзи емоционално-примитивен антисемитизъм, който играе огромна роля в антиеврейските движения, но не е принципно интересен. Той се изразява в подигравки към евреите, в представянето им в комична светлина, в пренебрежение и погнуса към евреите, на които не се признават еднакви с другите хора човешки качества. Този антисемитизъм не е свързан с никаква идеология. Истинската идеология на антисемитизма е расовият антисемитизъм. Това е най-разпространената форма на омраза към еврействата. Германия е класическата страна на тази идеология. Тя може да бъде открита и във възгледите на велики немци, например на Лутер, Фихте и Вагнер. Евреите биват обявявани за нисша раса, отритната и враждебна на цялото останало човечество. А тази нисша раса се оказа най-силна, винаги побеждаваща останалите раси в условията на свободна конкуренция.

От християнска гледна точка расовият антисемитизъм е абсолютно недопустим и противоречи на християнския универсализъм. Гоненията против католиците в Германия са предизвикани от това, че католичеството е универсалистично. Именно християнството провъзгласява истината, че не съществуват елини или юдеи. То е обърнато с лице към цялото човечество и към всеки човек, независимо от неговата раса, националност, класа и положение в обществото. Не само расовият антисемитизъм, но и изобщо расизмът не издържат критика от три гледни точки ­ религиозна, морална и научна. Той е недопустим за християнина, който трябва да вижда във всеки човек образа и подобието Божии. Не само расизмът, но и национализмът е неприемлив за съвестта на християнина. Той е неприемлив за общочовешкото, хуманистично морално съзнание. Расизмът е антихуманистичен, той отрича ценността на човешката личност и допуска да се отнасяме към човека като към враг, който може да бъде унищожаван. Расизмът е най-грубата форма на материализма, много по-груба, отколкото икономическият материализъм. Расизмът е крайна форма на детерминизма и отрицание на свободата на духа. Над представителите на отритнатите раси тегне фатумът на кръвта, за тях няма спасение. Икономиката все пак се отнася до психичната среда, а не до физиологията и анатомията, и икономическата характеристика все пак не е характеристика, определена от формата на черепа или цвета на косата. Расовата идеология е по-висока степен на дехуманизация, отколкото класовата, пролетарската идеология. От класова гледна точка човек все пак може да се спаси, като промени своето съзнание, например като усвои марксисткия мироглед: дори ако е дворянин или буржоа по произход, може да стане народен комисар. Нито Маркс, нито Ленин са били пролетарии. А от расова гледна точка за евреите няма спасение, не може да му помогне нито приемането на християнството, нито дори възприемането на национал-социалистическата идеология, над него тегне фатумът на кръвта.
Но расизмът е несъстоятелен и от чисто научна гледна точка. Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на "арийска" раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената "избрана арийска раса" е мит, създаден от Гобино*, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата ­ всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Именно в расизма няма нищо "арийско", на "арийците" ­ индийски и гръцки, е бил по-присъщ индивидуализмът. Но между еврейския и германския расизъм има разлика. Еврейският расизъм е универсално-месиански, той носи универсална религиозна истина. А германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм. Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.

Съществуват и други видове антисемитизъм като икономическия и политическия. Политиката в тоя случай е оръдие на икономиката. Този вид антисемитизъм носи доста примитивен характер и е свързан с конкуренцията и борбата за икономическо надмощие. Евреите биват обвинявани в това, че спекулират твърде успешно и трупат печалби, като побеждават останалите народи в икономическата конкуренция. Но еснафът изпитва желание той да е по-силен в бизнеса от евреите. Омразата към евреите често е всъщност търсене на изкупителна жертва. Когато хората се чувстват притеснени и нещастни и свързват личните си притеснения със социални причини, те търсят и виновника, върху когото би могло да стоварят вината за своето нещастие. Това не прави чест на човешката природа, но човекът се чувства успокоен и някак удовлетворен, когато виновникът бъде намерен и може да му се отмъсти. И няма нищо по-лесно от това да се убеди простият и примитивен човек, че за всичко са виновни евреите. Почвата на емоциите винаги е готова да подхрани мита за някакъв световен еврейски заговор, за някакви тайни сили на "чифуто-масонството" и т. н. Аз смятам, че би било под достойнството ми да опровергавам "Протоколите на Сионските мъдреци". Всеки, който прочете това долнопробно съчинение и не е загубил елементарния си психологически усет за нещата, не може да не види, че този документ е нагла фалшификация на хора, които мразят евреите. Освен това може да се смята за доказано, че той е подготвен в съответния департамент на полицията и е предназначен за хора от равнището на такива отрепки от руския народ, каквито са посетителите на чайните на Съюза на руския народ. За наш срам трябва да кажем, че в емиграцията, която се смята за културна прослойка, Съюзът на руския народ надига глава и си позволява да разсъждава и да изказва авторитетни мнения по какви ли не световни въпроси. Когато на мене ми се случи понякога да срещна хора, които търсят виновния за всички нещастия на руснаците и виждат виновника в евреите, масоните и т. н., на въпроса "кой е виновен" аз отговарям много просто: как кой, ясно, че ти и аз, ние сме главните виновници. Такъв начин на търсене на виновника ми се струва най-християнски. Защото има нещо унизително в това, че поради страх и омраза към евреите те са считани за твърде силни, докато останалите са уж слаби, неспособни да издържат на свободно единоборство с евреите.

Руснаците бяха склонни да смятат себе си за твърде слаби и немощни в съревнованието дори когато зад тях стоеше една огромна със своята армия, жандармерия и полиция държава, докато на евреите се гледаше като на силни и непобедими в борбата, когато бяха лишени от най-елементарни човешки права и се преследваха. Погромите над евреите са не само нещо греховно и нечовешко, те са признак не безподобна слабост и неспособност. В основата на антисемитизма лежи бездарието. Когато някой изразява недоволство от това, че Айнщайн, открил закона за относителността, е евреин, че евреин е Фарадей, че евреин е Бергсон, това е претенция на посредствеността. В нея има нещо жалко. Защото има само един начин да се бориш против факта, че евреите играят по-голяма роля в науката или философията: правє сам велики открития, бъди велик учен и философ. Ако искаш да се бориш срещу това, че евреите доминират в културата, начинът е само един ­ собствено творчество в културата. Културата е област на свободата. А свободата е изпитание на способностите и силите. Унизително е да се мисли, че свободата винаги се е оказвала благоприятна за евреите и неблагодарна за неевреите.
Трябва да се спрем и на още едно обвинение срещу евреите. Обвиняват ги, че били създали капитализма и социализма. Но би трябвало за привържениците на капитализма и на социализма да е желателно "арийците" също да имат честта да създадат нещо. Защото нали не бива всичко да се отстъпва на евреите? Оказва се обаче, че евреите са създали всички научни открития, евреите са забележителни философи, създали са капиталистическата промишленост, а също и световното социалистическо движение, което се бори за справедливост и за подобряване положението на трудещите си; в ръцете на евреите са цялото обществено мнение, свободната преса и т. н. Признавам си, че като "ариец" аз се чувствам засегнат и не съм съгласен до такава степен всичко да се предоставя на евреите.

Ще се спра на въпроса за това, че евреите били създали капитализма и социализма. Преди всичко, ако това е обвинение, то не може да се повдига от името на едно лице. За привържениците на капитализма създаването на капитализма от евреите е заслуга, също както за привържениците на социализма създаването на социализма ­ пак тяхна заслуга. Трябва да се избере едното обвинение. Това, че евреите някога са играли доминираща роля в създаването на капитализма, е теза, засегната в известната книга на Зомбарт*.

Безспорно е, че евреите са играли значителна роля в този процес, безспорно е също, че в техни ръце са се съсредоточавали големи капитали. За това са допринесли някои исторически формирали се качества на евреите. През средните векове евреите са се занимавали с лихварство ­ единственото занятие, което им е било позволено. Еврейският народ създава типа на лихваря и банкера, но пак той създава и типа на идеалиста, беззаветно предан на своята идея, на бедняка, който живее изключително с най-висши идеали. Но и "арийците" също имат принос за създаването на капитализма и на капиталистическата експлоатация. Еврейският капитализъм се заражда сред търговското съсловие на Флоренция. Онези, които обвиняват евреите, че били създали капитализма, обикновено не са противници на капитализма, те просто биха желали да бъдат по-силните в капиталистическата конкуренция и да имат повече капитали от евреите. Заслужава внимание положителният факт, че Карл Маркс, евреин и социалист, е бил в известен смисъл антисемит. В своята статия по еврейския въпрос, която смущава мнозина, той нарича евреите носители на световната капиталистическа експлоатация. Революционният антисемитизъм на Маркс, между другото, опровергава легендата за някакъв световен еврейски заговор. Маркс и Ротшилд, и двамата евреи, са непримирими врагове, така че не е възможно да са участници в един заговор. Маркс се бореше против властта на капитала, включително и на еврейския капитал. Другото обвинение срещу евреите ­ че били създали социализма и били главни участници в революционните социалистически движения ­ очевидно може да произлиза единствено от хора, които не се гнусят от капитализма и биха предпочели запазването на капиталистическия строй. За руските антисемити това обвинение се свежда до твърдението, че руската комунистическа революция била дело на евреите. Фактически това не е вярно. Ленин не е евреин, не са евреи и много други лидери на революцията, не бяха евреи и огромните работническо-селски маси, които осигуриха победата на революцията, както и в подготовката за нея. В революциите винаги ще играят голяма роля потиснатите, угнетени националности, както и потиснатите класи. Пролетариатът винаги е участвал активно в революциите. А евреите имат заслугата, че са вземали участие в борбата за един по-справедлив социален строй. Но обвиненията срещу евреите в последна сметка опират до главното ­ че се стремят към световно господство, световно царство. Това обвинение би имало морален смисъл в устата на онези, които от своя страна не се стремят към световно господство и не се борят за свое могъщо царство. "Арийците" обаче, включително арийците християни, които изповядват религия, призоваваща хората да се обединяват в името на Царството Божие, винаги са се стремили всъщност към създаването на земни царства. Евреите не са имали свое царство, не само световно, но дори най-обикновено земно, а християните са имали могъщи царства и са се стремили към експанзия и владичество.

Николай Бердяев

Леон Блоа, един страстен католик, бе писал: "Представете си, че хората около вас говорят постоянно и с огромно презрение за баща ви и за майка ви и че отношението ви към тях се изразява с унизителни обиди и сарказми; как ще се чувствате? Тъкмо това правят по отношение на нашия Господ Иисус Христос. Забравят или не искат да знаят, че нашият Бог, който е станал човек, е евреин, преди всичко евреин по кръв, че майка му е еврейка, цвете на еврейската раса, че апостолите са били евреи, както и всички пророци, накрая ­ че нашата свещена литургия е взета от еврейските книги. Как да изразим тогава чудовищността на оскърблението и кощунството, каквото всъщност представлява унизяването на еврейската раса?"

Тези думи са насочени главно към християните антисемити и те трябва да бъдат чути от тях. Наистина, поразително е лекомислието на християните, които смятат, че могат да бъдат антисемити. Като плод на човешкия дух християнството е религия от еврейски, т. е. месианско-пророчески тип. Именно еврейският народ внесе месианско-пророчески дух в световното религиозно съзнание, дух, който беше абсолютно чужд на гръко-римската духовна култура, както и на индийската култура. "Арийският" дух не е месиански и не е пророчески, той е чужд на еврейското напрегнато чувство за история, чужд е на очакването да се яви Месия в историята, чрез който метаисторията да направи пробив в историята. Трябва да признаем за твърде знаменателен факта, че германският антисемитизъм се превръща в антихристиянство. Върху света се е стоварила вълната на антисемитизма, която заплашва да залее много страни и която разрушава всички хуманистични теории на ХIХ век. В Германия, Полша, Румъния, Унгария антисемитизмът тържествува. Но той се надига дори във Франция, една страна тъй силно просмукана от хуманистичните идеи, страна, в която той бе претърпял поражение след аферата Драйфус. Уместно е да посочим такъв тревожен симптом, какъвто е появата на книгата на Селин ­ истински призив за погром. Увеличава се броят на фрацузите, които не могат да се примирят с това, че Леон Блум е евреин, макар че Леон Блум е един от най-честните идеалистически и културни дейци на Франция. Антисемитизмът твърде рязко се очертава на повърхността на политическия живот и днес ние постоянно четем за това във вестниците. Но еврейският въпрос не е просто политически, икономически и правов или културен въпрос. Той е фундаментален религиозен въпрос, който засяга съдбините на човечеството, той е оста, около която се върти религиозната история. Тайнствената историческа съдба на евреите.

Самото оцеляване на този народ е нещо учудващо и необяснимо по рационален път. От гледна точка на обикновените исторически обяснения еврейският народ би трябвало да е престанал да съществува. Нито един народ в света не е издържал на подобни исторически изпитания. Еврейският народ е народ с историческа мисия. Той внася в историята на човешкото съзнание самата категория историчност. А историята се оказва безпощадна към него. Тя винаги му е предлагала гонения и непризнаване на най-елементарни човешки права. И след дългата история, която е изисквала от него небивало напрежение на силите, за да се самосъхрани, този народ е успял да запази своето неповторимо лице - където и сред останалите народи да са пръснати евреите, всички различават физиономията му, различават я, но често го проклинат и мразят. Нито един народ на света не би могъл да живее тъй продължително разпръснат и сигурно би изгубил физиономията си. Но по неведомите пътища Господни този народ трябва да се запази до свършека на света. Разбира се, историческата съдба на еврейството най-трудно би могла да се обясни от гледна точка за материалистичното разбиране на историята. Тук ние се сблъскваме с тайните на историята.

Еврейският въпрос може да се разгледа от различни позиции. Но той е особено важен като вътрешно-християнски въпрос. В миналото антисемитизмът се зароди главно сред християните, за които той всъщност е най-недопустим. Християните имат огромен грях спрямо еврейския народ. Този грях се прояви особено силно през средните векове, когато феодалните рицари преследваха и унищожаваха евреите, за да не им изплащат дълговете си. И днес именно християните дължат на евреите защита. В Германия това вече става. Тук е уместно да споменем името на Владимир Соловьов, който винаги е смятал защитата на евреите от християнска гледна точка за една от най-важните задачи на своя живот. За нас, християните, еврейският въпрос не е въпрос за това дали евреите са добри или лоши, а дали сме добри или лоши ние, християните. С голямо съжаление трябва да признаем, че по този въпрос християните са се оказали твърде лоши; погледнато от висотата на християнското съзнание, обикновено те са били много по-лоши от евреите. А въпросът за това дали аз съм добър е много по-важен от въпроса за това дали е добър моят съсед, когото аз съм склонен да обвинявам в нещо. Християните и християнските църкви до голяма степен трябва да се разкайват не само по еврейския въпрос, но и по социалния, по въпроса за войната, за конформизма по отношение на най-отвратителния обществен строй. Въпросът за недостатъците на евреите няма принципно значение. Не е нужно, разбира се, да се отричат тези недостатъци, те са много. На евреите е присъщо наистина едно самолюбие, което дразни. Но то е психологически обяснимо: този народ е бил унизяван от другите народи така, че той компенсира унижението със съзнанието за своята предопределеност, за своята висока мисия. По същия начин и германският народ, унизяван в продължение на редица години след войната, компенсира това унижение със съзнанието си, че е висша раса и че е призван да господства над света. Така и пролетариатът, най-унизената класа в капиталистическото общество, търси компенсация в съзнанието за своето месианско призвание да бъде освободител на човечеството. Еврейският народ е народ с полярно противоположни едно на други качества. Той носи едновременно и възвишени, и низки черти, жажда за социална справедливост и склонност към трупане на богатства и капитали. С биполярността на своя характер руският народ също показва черти, по които си прилича с еврейския. Той прилича на него и по месианското си съзнание. Антисемитите често обичат да казват, че Библията свидетелствала за себелюбие у еврейския народ. Но кой народ не е бил себелюбив? Не са ли били себелюбиви вавилонците, асирийците, египтяните? Не са ли имали някои отвратителни черти също гърците, създателите на най-великата световна култура? За един народ трябва да съдим по върховите му приноси, а не по недостатъците. За германския народ трябва да съдим по неговите велики философи, мистици, музиканти и поети, а не по пруските юнкери и бакали. И за еврейския народ ­ народ с религиозно призвание ­ трябва да съдим по неговите пророци и апостоли, а не по еврейските лихвари. Всеки е свободен да има свои национални симпатии и антипатии. Има хора, които не обичат германците, поляците и румънците. Тук нищо не може да се направи и никой никого не може да принуди да обича някого, тъй както не може да бъде унищожена нечия неоправдана антипатия. Но омразата към един цял народ е грях, тя е човекоубийство и мразещият трябва да носи отговорност за омразата си. Въпросът с отношението към евреите е по-сложен. Евреите не може да бъдат наречени просто националност. Цяла редица признаци на нацията не могат да бъдат открити при евреите, а има признаци, които пък останалите нации не притежават. Евреите са народ с особена, изключителна религиозна съдба. Народът, избран от Бога, народът, който е дал на света Месията и който го е отрекъл, не може да има историческата съдба на останалите евреи. Този народ се е консолидирал и обединил за векове не с онези качества, които обикновено консолидират и обединяват другите народи, а изключително със своята религиозна съдба. Християните са принудени да признаят богоизбраността на еврейския народ, това го изисква християнското вероучение и те го правят, но неохотно, а често и забравят за нея. Днес ние живеем в епоха на зверски национализъм, на култ към грубата сила, на истинско връщане към езичеството. Свидетели сме на процес, обратен на християнизирането и хуманизирането на човешките общества. Национализмът би трябвало да бъде осъден от християнската църква като ерес. Католическата църква не е далеч от такова осъждане. Но евреите стават жертва не само на този национализъм. Корените на антисемитизма са по-дълбоки. Безспорно, съществува известен мистичен страх от евреите, макар че такъв страх обикновено изпитват хора с твърде високо културно равнище, хора, които лесно се поддават на най-нелепи, долнопробни митове и легенди.

(Следва)