(Продължение)

Истинският път към целта минава по средната линия чийто смисъл се свежда до съчетаването в едно понятие на трите съставни части:

Човека, който се стреми да се върне към Твореца;

Твореца – целта към която се стреми човека;

Пътя - по който ходейки човека може да стигне Твореца.

Състоянието до началото на творението се свежда до съществуването на Единствения Творец. Началото на творението се свежда до това, че в себе си Твореца е отделил точка в сърцето си.

В това се свежда същността на творението – защото предавайки на тази точка егоистични свойства, Твореца, като че ли я изгонва извън себе си. Тази точка е и нашето „АЗ”.

Но тъй като не съществува място и разстояние то разликата в свойствата се възприема от точката, като скриване на Твореца – тя не го чувства, между тях има тъмнина, която се създава от егоистичните свойства на тази точка.

Тази тъмна пропаст се възприема от точката, като страшна безизходица, ако Твореца пожелае да е приближи към себе си.

Ако за сега Твореца не желае приближаването на точката, то тя не усеща никаква пропаст и никаква дистанция до Твореца и самия Творец, а самия той може само да си въобразява такива състояния.

Тъмната пропаст усещана от точката, това е обикновеното страдание, които ни причиняват материалните трудности или недъзи на децата ни или роднините ни – като цяло всичко което е построил Твореца, като обкръжение на точката, е за да може точно с това обкръжение да се влияе върху нея. Как и защо?

За да покаже на човека, че заради неговото спасение от страданията е необходимо да се избави от егоизма, Твореца създава чрез обкръжаващите ни обекти – деца, работа, задължения, болести, семейни неприятности усещания за страдания и така живота ни се струва непоносим товар заради собствената ни заинтересованост да достигнем нещо. И тогава в човека остава единственото желание нищо да не желае и да няма никакви лични интереси, да избяга от всякакви егоистични желания, защото те пораждат страдания.

Поради това не му остава никакъв друг изход освен да се моли на Твореца да го избави от егоизма, който го принуждава да преодолява всички неприятности и поради това носещи му страдания.

За това е казано: „Ако се вслушаме в сърцето си относно един от знаменитите въпроси, аз съм сигурен, че всички ваши съмнения дали трябва да се изучава Кабала, ще изчезнат така, както все едно че не ги е имало”.

Та нали този въпрос, си задава всеки човека в дълбочината на сърцето си, а не в ума или учеността този крещящ в сърцето му въпрос за смисъла на живота и смисъла на страданията, които многократно превишават наслажденията му.

За живота, когато смъртта се оказва по леко избавление и спасение, за живот в който, ако си направиш проста сметка страданията многократно превъзхождат наслажденията. За живот в който не се вижда края на водовъртежа от болки, докато ние още не сме напълно обезсилени и опустошени и не сме го напуснали. И кой в края на краищата се наслаждава на това и какво още да очаквам от него?

И въпреки, че всеки от нас подсъзнателно го гложди този въпрос, то от време на време той неочаквано ни удря до загуба на разсъдъка и разбива нашите мозъци и ни хвърля в мрака на безизходицата и ни води до осъзнаване на нашата нищожност и безсилие да предприемем, каквото и да било.

И така докато не бъдем ощастливени да намерим отново известното ни на всички решение – да съществуваме и по-нататък, както сме правили това вчера, да плаваме по течението на живота без да се замисляме особено за него.

 (Следва)