Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2012 00:30 - Манифеста на ....(2)
Автор: strianakiev Категория: Технологии   
Прочетен: 2825 Коментари: 0 Гласове:
1



 Съвременният работник, напротив, не се издига с напредъка на индустрията, а пада все по-ниско под условията на съществуване на своята собствена класа. Работникът става паупер и пауперизмът расте още по-бързо от населението и богатството.

Това ясно показва, че буржоазията е неспособна и занапред да остане господстваща класа на обществото и да налага на цялото общество условията за живот на своята класа като регулиращ закон. Тя е неспособно да господства, защото е неспособна да осигури на своя роб дори робско съществуване и защото е принудена да го остави да изпадне до такова положение, при което тя трябва да го храни, вместо той нея да храни.

Обществото не може вече да живее под нейната власт, т.е. нейният живот е вече несъвместим с обществото.
Основното условие за съществуването и господството на буржоазната класа е натрупването на богатството в ръцете на частни лица, образуването и увеличаването на капитала; а условието за съществуването на капитала е наемният труд.

Наемният труд почива изключително върху  конкуренцията между работниците. Напредъкът на индустрията, чийто неволен и безсилен да му се противопостави носител е буржоазията, заменя изолирането на работниците през конкуренцията с тяхното революционно обединяване чрез асоциацията.

Така с развитието на едрата индустрия изпод краката на буржоазията се изтръгва самата основа, върху която тя произвежда и присвоява продуктите. Тя произвежда преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво  неизбежни.

 III. Социалистическа и Комунистическа литература

 1. РЕАКЦИОННИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

 а) Феодалният социализъм

Френската и английската аристокрация по своето историческо положение беше призвана да пише памфлети против съвременното буржоазно общество. Във френската Юлска Революция от 1830 г. и в английското движение за парламентарна реформа тя още веднъж беше бита от омразния парвеню.

За сериозна политическа борба не можеше вече да става дума. Оставаше й само литературната борба. Но в областта на литературата старите фрази от времето на Реставрацията
[1][17] бяха станали невъзможни. За да възбуди симпатии, аристокрацията трябваше да даде вид, че не държи на своите собствени интереси и че формулира своя обвинителен акт против буржоазията само в интерес на експлоатираната работническа класа. Така тя си подготвяше удовлетворението да смее да съчинява пасквили за своя нов властелин и му нашепва на ухото повече или по-малко зловещи пророчества.
Така възникна феодалният социализъм – полупогребална песен и полупасквил, полуотглас от миналото и полузаплаха за бъдещето, който понякога улучва буржоазията в самото й сърце с горчива, остроумна, язвителна присъда, но винаги прави комично впечатление с пълната си неспособност да разбере хода на съвременната история.

Аристокрацията размахваше като знаме пролетарската просяшка торба, за да поведе народа подир себе си. Но винаги, когато той тръгнеше след нея, съглеждаше на задника й старите феодални гербове и се разбягваше с гръмък и непочтителен смях.

Тази комедия разиграха част от френските легитимисти и „Млада Англия“
[2][18].
Когато феодалите доказват, че техният начин на експлоатация се различавал от буржоазната експлоатация, те забравят само, че са експлоатирали при съвсем други, сега вече отживели времето си обстоятелства и условия.

Когато изтъкват, че при тяхното господство не е съществувал съвременният пролетариат, те забравят само, че именно съвременната буржоазия е необходима издънка на техния обществен строй.

Впрочем те толкова малко крият реакционния характер на своята критика, че главното им обвинение против буржоазията се състои в това, че при нейното господство се развивала една класа, която ще вдигне във въздуха целия стар обществен строй.

Те много повече упрекват буржоазията, че създава революционен пролетариат, отколкото че изобщо създава пролетариат.

Затова в политическата практика те участват във всички насилствени мерки против работническата класа, а в обикновения живот, въпреки всичките си надути фрази, не изпускат случая да събират златните  ябълки
[3][19] и да разменят вярност, любов и чест срещу печалба от търговия с овча вълна, захарно цвекло и ракия[4][20].

Както попът винаги е вървял ръка за ръка с феодала, така попският социализъм върви с феодалния.

Няма нищо по-лесно от това, да се придаде на християнския аскетизъм социалистическа окраска.

Нима християнството не ратуваше също против частната собственост, против брака, против държавата?

Нима то не проповядваше вместо тях благотворителност и просия, безбрачие и умъртвяване на плътта, отшелнически живот и църква? Християнският социализъм е само светената вода, с която попът ръси озлоблението на аристокрацията.

 б) Дребнобуржоазният социализъм

Феодалната аристокрация не е единствената съборена от буржоазията класа, условията на живота на която в съвременното буржоазно общество закърняха и отмират. Средновековното съсловие на гражданите и съсловието на дребните селяни бяха предшествениците на съвременната буржоазия.

В по-слабо развитите в индустриално и търговско отношение страни тази класа все още вегетира наред с възхождащата буржоазия.

В ония страни, в които се е развила съвременната цивилизация, се е образувала – и като допълнителна част на буржоазното общество постоянна отново се образува – нова дребна буржоазия, която се люшка между пролетариата и буржоазията.

Но конкуренцията непрекъснато запраща нейните членове в редовете на пролетариата и с развитието на едрата индустрия те виждат как се приближава времето, когато съвсем ще изчезнат като самостоятелна част на съвременното общество и ще бъдат заместени в търговията, в манифактурата и в земеделието с надзиратели и служещи.

В страни като Франция, където селяните са много повече от половината от населението, беше естествено писатели, които се обявяваха за пролетариата и против буржоазията, да си служат в критиката си на буржоазния строй с дребнобуржоазна и дребноселска мярка и да вземат страната на работниците от дребнобуржоазно гледище.

Така възникна дребнобуржоазният социализъм. Сисмонди стои начело на този вид литература не само във Франция, но и в Англия.
Този социализъм извънредно остроумно разчепкваше противоречията в съвременните производствени отношения. Той смъкна лицемерните труфила на икономистите. Той неопровержимо доказа разрушителното въздействие на машинното производство и на разделението на труда, концентрацията на капиталите и на земевладението, свръхпроизводството, кризите, неизбежната гибел на дребните буржоа и селяни, мизерията на пролетариата, анархията в производството, крещящата несъразмерност в разпределението на богатството, унищожителната индустриална война между отделните нации, разложението на старите нрави, на старите семейни отношения и на старите националности.
Но по своето „положително“ съдържание този „социализъм“ се стреми или да възстанови старите средства за производство и размяна, а с тях и старите отношения на собственост и старото общество, или насилствено отново да затвори съвременните средства за производство и размяна в рамките на старите отношения на собственост, които тези средства вече са разрушили и трябваше да разрушат. В двата случая той е едновременно и реакционен, и утопичен.
Цехова организация на манифактурата и патриархално селско стопанство – това е неговата последна дума.
В по-нататъшното си развитие това течение изби в малодушно хленчене
[5][21].

 в) Немският, или „истинският“ социализъм

Френската социалистическа и комунистическа литература, която възникна под гнета на една господстваща буржоазия и е литературен израз на борбата против това господство, беше пренесена в Германия по времето, когато буржоазията там току започваше своята борба против феодалния абсолютизъм.

Немски философи, полуфилософи и „естети“ се нахвърлиха жадно върху тая литература и забравиха само това, че при пренасянето на тия съчинения от Франция едновременно с тях в Германия не бяха пренесени и френските условия на живот.

При немските условия френската литература загуби всяко непосредствено практическо значение и придоби чисто литературен облик. Тя неизбежно трябваше да се появи като безцелни размишления върху осъществяването на човешката същност. Така например за немските философи от XVIII в. исканията на първата френска революция имаха смисъл само като искания на „практическия разум“ изобщо, а изявяванията на волята на революционната френска буржоазия означаваха за тях законите на чистата воля, на волята, каквато тя трябва да бъде, на истински човешката воля.

Цялата работа на немските литератори се състоеше изключително в това, да съгласуват новите френски идеи със своята стара философска съвест или, по-точно, да усвоят френските идеи от своята си философска гледна точка.

Това усвояване стана по същия начин, по който човек изобщо усвоява чужд език – чрез превода.
Известно е, че на манускрипти, съдържащи класически съчинения на езическата древност, калугерите са писали над текста глупави житиета на католически светци.

Немските литератори постъпиха с нечестивата френска литература тъкмо наопаки. Те пишеха своите философски безсмислици под френския оригинал.

Например под френската критика на паричните отношения те написаха „отчуждаване на човешката същност“, под френската критика на буржоазната държава – „премахване на господството на абстрактно Всеобщото“, и т.н.

Вмъкването на тези философски изрази под френските изложения те кръстиха „философия на делото“, „истински социализъм“, „немска наука за социализъм“, „философско обосноваване на социализма“ и т.н.

Така френската социалистическо-комунистическа литература беше буквално кастрирана.

И тъй като в ръцете на германеца тя престана да изразява борбата на една класа против друга, германецът беше убеден, че е преодолял „френската едностранчивост“ и че отстоява вместо истинските потребности – потребността от истината и вместо интересите на пролетариата – интересите на човешката същност, на човека изобщо, на човека, който не принадлежи към никоя класа и изобщо действа не в действителността, а в мъглявите небеса на философската фантазия.

Този немски социализъм, който смяташе своите безпомощни школски упражнения за тъй сериозни и важни и ги разтръбяваше така кресливо, постепенно загуби своята педантична невинност.

Борбата на немската, особено на пруската буржоазия против феодалите и абсолютната монархия – с една дума, либералното движение – ставаше все по-сериозна.
Така на „истинския“ социализъм се представи желаният случай да противопостави на политическото движение социалистическите искания, да анатемоса по стара традиция либерализма, представителната държава, буржоазната конкуренция, буржоазната свобода на печата, буржоазното право, буржоазната свобода и равенство и да проповядва на народните маси, че от това буржоазно движение те нищо няма да спечелят, а, напротив, ще загубят всичко.

Немският социализъм своевременно забравяше, че френската критика, чието жалко ехо беше той, предполагаше съвременното буржоазно общество със съответстващите му материални условия на живот и съответната политическа конституция – все предпоставки, за чието извоюване в Германия тепърва ставаше дума.

Той служеше на немските абсолютистки правителства с тяхната свита от попове, школски наставници, поселячени юнкери и бюрократи като желано градинско плашило против застрашително надигащата се буржоазия.

Той беше сладникаво допълнение към горчивите камшични удари и куршуми, с които тези правителства усмиряваха въстанията на немските работници.
Ако „истинският“ социализъм стана по такъв начин оръжие в ръцете на правителствата против немската буржоазия, той и непосредствено отстояваше и реакционни интереси – интересите на немските градски жители.

В Германия действителната обществена основа на съществуващия строй е наследена от XVI в. и оттогава постоянно отново появяваща се в една или друга форма дребна буржоазия.

Нейното запазване е равносилно на запазването на съществуващия в Германия строй. Тя се бои от индустриалното и политическото господство на буржоазията, защото вижда в него своята сигурна гибел – от една страна, поради концентрацията на капитала, от друга – поради растежа на революционния пролетариат.

Струваше й се, че „истинският“ социализъм убива с един куршум два заека. И той се разпространи като епидемия.
Одеянията, изтъкани от умозрителна паяжина, извезани с цветя от красиви фрази, пропити със сълзите на сладникаво умиление – тези натруфени одеяния, в които немските социалисти загръщаха няколкото си мършави "вечни истини", само увеличаваха пласмента на тяхната стока сред тая публика.

От своя страна немският социализъм все повече разбираше своето призвание – да бъде високопарният представител на този слой градски жители.

Той провъзгласи немската нация за образцова нация и немския еснафин за образцов човек. На всяка негова низост той придаваше съкровен, възвишен, социалистически смисъл, който я превръщаше в нещо съвсем противоположно. Последователен докрай, той открито се опълчваше против „грубо-разрушителното“ направление на комунизма и възвести, че в своето величествено безпристрастие стои над всяка класова борба.

С много малко изключения всичко, което циркулира в Германия като УЖ социалистически и комунистически съчинения, спада към тая мръсна, развращаваща литература.
[6][22]

 (Следва)

 

 



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: strianakiev
Категория: Технологии
Прочетен: 817376
Постинги: 388
Коментари: 403
Гласове: 6730
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31