(Продължение)

Страхът от провал и страхът отхвърлянето. В много отношения те са близки, защото ние много често си представяме отхвърлянето, като резултат от нашия неуспех.

При модела на атеиста от тези страхове няма спасение. Хората си ги създават сами. Те се появяват, като следствие от убеждението, че Твореца не съществува. Та нали от тази гледна точка раждането на човека е случайно и не е обусловено от нищо.

Той се появява в светлината и живее в света на хората и се нуждае от оценка за самия себе си.

Такава оценка той може да получи само от хората, които го наблюдават от страни и е в състояние да я прецени само благодарение на вътрешните си способности да оценя качеството на постъпките си.

И тази си способност той получава почти изключително от контактите си с другите хора. Той построява вътре в себе си някаква скала на ценности, която е съгласувана със скалата на ценностите създадени от обществото (или на част от обществото с което е свързан), или със своите възможности за удовлетворяване на собствените си потребности.

Как да се разбира това? Има страхове, които зависят самия човек, но има и такива, които се репродуцират от обкръжаващите ни.

Пример от първи род: човек трудно придобива навици по новата си специалност и за това вини само себе си.

За това е виновен страха от провала. Но има и страх от загуба на контакта с обкръжението – той зависи от средата с която човека асоциира себе си. Тук го чака страха от загуба на контакта с обкръжението – той зависи от средата с която човека асоциира себе си. Тук го очаква страха от отхвърляне.

Понякога тези страхове се прикриват. Например от страха за провал се появява отчаяния ужас някой ден да се събудиш и осъзнаеш, че ти отдавна живееш, като изгонен.

Човека постоянно си задава въпроса: кой съм аз? Него го интересува собствената му същност. И хората му отговарят: ето кой си ти. Ако оценката му е негативна – идва страха от неминуемото му изгонване.

С негативната оценка на обществото е възможно известно време да се бориш с противопоставяне: вие казвате, че аз съм лош? – но аз ще ви докажа, че вие грешите!

И рано или късно на човека му се налага или да се върне към това да приеме негативната оценка на обществото, като изпие докрай чашата на отхвърлянето или да докаже на хората своята правота. Външната критика се разглежда винаги като критика на твоята същност.

Но как иначе да се разглежда, когато при извършване на грешка на теб ти казват, че не е лоша твоята постъпка, колкото ти самия: какво би могло да се очаква още повече от теб?

Но още много преди извършване на тази постъпка нашия герой започва да се примирява с бъдещата оценката за себе си, която той вече си я представя предварително. И той затова предварително се бои от провала, неуспеха и фиаското.

Неговите уши вече чуват, как вече го осъждат. Той вече болезнено реагира на възможната критика. Така „нарисуваната” боязън по различен начин въздейства на хората. Някои от тях се стягат, мобилизират, организират се  и правят всичко възможно за да постигнат успех. На други тя действа угнетяващо.

Те нервничат, правят много безполезни действия (или колабират), започват да се заяждат и да се държат неестествено. Като реакция на техните действия обкръжаващите ги също започват да се отнасят към тях по неестествен начин.

В резултат на това кръга се затваря и ситуацията само се влошава. Какво става накрая? Страхът от провал, способства за провала.  Страха от критика води към същото. Но даже тези, за които ние казахме в самото начало, че съумяват да съберат волята си в юмрук, за да овладеят ситуацията и себе си, даже тези способни личности не по-малко от другите са се запознали с този парализиращ страх.

Той пречи и на тях. И те не успяват напълно да се отърват от него. Така, че и на едните и на другите и им се налага да си признаят (не без известно лукавство разбира се), че самия този страх е присъщ на човешката природа.
    Но това не е така! От него можем  да се отървем. Или най-малкото не биха го изпитвали тези, които вярват в Твореца. Защото в света на вярващите хора, като че ли съществува винаги една персона повече: освен моята душа, освен обкръжаващото ме общество съществува също и ТОЙ, Този, който е създал всички нас.

И аз съм длъжен да съгласувам своите постъпки не само с оценките на другите хора, които не винаги са безпристрастни, а с оценката на Твореца, Който никога няма да ме изгони…

Любопитно е, че този страх от неуспеха ни пречи с това, че „преминава” от света на атеистите в света на съблюдаващите заповедите на Тора. Не е важно, какво ги е подтикнало към този непрост „преход”, рушещ всички устои на живота – чувства или сериозни размисли, - но те се завръщат към Създателя.

И какво са изпитвали при това? Също страх от провал. Бидейки една от проявите на миналото с което човечеството е решило да се прости, той страха ни оставя накрая.

Как работи той? Той като че ли казва: кой си ти, че да желаеш да станеш подобен на Моше, праведник и мъдрец от миналото? Погледни на делата си и на своите постъпки.

Парализиращият ме страх ме позори в собствените ми очи. Той ми пречи и ме разкандърдисва да се поправям. Кака ти козел такъв смееш да се поправяш след като си направил това и това? И този всезнаещ обвинител е прав.

Да му се възразява няма смисъл – първо защото е прав, и второ защото той само чака твоите доказателства: ти възразяваш? Ти смяташ, че и по-рано си бил праведник?

Така ето ти на теб картината на няколко твои постъпки: гледай, любувай се…На човека му става срамно и той признава своето поражение. Резултата е че евреите не се връщат към Твореца.

За да се спечели битката с ецер-ара (така на иврит се нарича лошото начало) в самия себе си, а нашия опонент е това лошо начало.

Ако човека преодолее тази „природна” стихия страха, породен от безверието, той попада в друг свят. Аз и моята душа не сме се родили случайно, ние не сме резултат от случайни събития възникнали от стечение на обстоятелства и описани в рамките на законите на вероятностите и езика на статистиката на „големите числа” и разпределенията на Лаплас.

Аз не съм случаен, душата ми е безсмъртна и съвършена! Вярно е, че аз съм направил не до там красиви постъпки, но душата ми вътрешно е останала чиста. Безспорно е че аз нося пълна отговорност за своите действия, но аз мога да ги поправя!

Докато съм жив нищо не е направено окончателно и безвъзвратно. И по рано аз имах възможност за избор преди да направя нещо и сега той никъде не е отишъл. Всяка моя постъпка докато съм жив не е окончателна. Той все още действа! И аз мога да го поправя във всяка посока.

Между другото от тук следва, че душата на човека и неговите постъпки не са едно и също нещо. Нашите действия са, като облекло в което душата е облечена и се появява в света. То може да бъде изцапвано, но то може и да бъде изпрано, да бъде направено чисто, както е било в началото…

Преди да „пусне” чистата душа в нашия земен свят, Всевишния „намира” за нея най-добрите условия за самореализация. Той и дава тяло, което има всякакви физически, умствени и други способности, дадени му в потенциал с който тя най добре и пълно да прояви себе си.

Дава времето и мястото на раждане, които ще и помогнат да се разкрие в максимална степен. Накратко казано всеки от нас получава на добри условия за реализиране. Поради, което всеки може да каже: аз имам възможност да се проваля във всяко от действията си, но това няма да бъде мой провал, няма да е фиаско на моята същност.

Но на кого е този провал? Представете си на никой. Защото винаги остава възможността да се поправим, да се върнем в чистото състояние в своето първоначално положение, своята същност. И ако аз не съм поправил своите действия в този живот – то само тогава те стават мой провал, за който ще ми се наложи да отговарям.

И накрая: душата не трябва да се критикува, защото тя не е подвластна на критика или по-точно критика отправена срещу душата е безполезна. Да се атакуват и обличат е възможно само лошите постъпки…

Ако нашия справедлив гняв не бъде насочен към лошите дела на другите хора, а върху самите тях то ние рискуваме да влошим ситуацията вместо да я поправим..

Човека започва да привиква към критиката отправена към него, той е длъжен да оцелее в тези негативни условия и неговите психологически умения за приспособяване водят към това, че той престава болезнено да реагира на критиката. Ние искахме в резултат от нашите забележки да стане по-добър и да не повтаря грешките си, но изведнъж виждаме че той не е станал по-добър и постъпките му се повтарят и освен това даже ни заявява: какво бих могъл да направя след, като съм толкова лош?

Сработил е комплекса „придобиване на понижена самооценка”. Той се е адаптирал и се е вживял в тази роля, която ние сме му натрапили. Но би могло да се мине и без грешите от наша страна: в крайна сметка, всеки мъдрец понякога прави или говори глупости; ако ние на всяка негова грешка отговорим със заявление, че той е глупав и той би отишъл в това прикритие, ако повярва в това, че той действително е тъп, а това означава, че от него е премахнато лустрото.

Той е направил глупост, но неговата същност си остава, както преди, че е умен. Той е постъпил един път лошо, но неговата същност, както и преди това е добра.

Много често страха от провал е свързан със страха от загубата на социален статус. Проявата на този страх във висша степен се потвърждава от емигрантите от другите страни, с което добре са запознати в Израел. Но на какво се крепи социалния статус? На това как ние сами оценяваме себе си. Някои смятат, че при пристигане в нова страна той се е спуснал по-долу по социалната стълбица, защото оценява себе си, като заслужаващ по-висока степен.

За такъв човек са важни не самите пари, които получава, а степента на уважение, която по негово мнение се оказва от обществото на хората, на нивото което той по-рано се е намирал.

Повтаряме, че в юдаизма критиката към човека е насочена не срещу самия човек (не на неговата същност), а върху неговите постъпки. Тази критика се нарича тохаха. Тя трябва да се прави от умеещи хора за да не се обиди човека – така, че той да разбере, че се критикува не самия човек, а неговите постъпки, с които той сега и сам не е съгласен – той се срамува и много иска да се поправи и поради това е много благодарен на всеки, който благожелателно се заема да му помогне. Но ако е ясно, че даден човек с твоите бележки ще бъде само разстроен и ще постъпи точно обратно, то тогава е забранено да бъде учен и да му се правят забележки.

Трябва да се търси друг изход – за да може да се помогне на ближния попаднал в беда. Мъдреците съветват да се започне тохаху с похвали. Тогава в човека няма да има предвзето мнение за вашите способности да го критикувате. Той ще види, че вие сте добросърдечен към него и искрено желаете да му помогнете да поправи положението.
Хвалете същността, а след това критикувайте постъпката. Но (не обратното!) трябва да се приеме друга тактика. Не трябва нищо да му се доказва.

Да ти си прав – казвам на своя страх – моите действия в миналото не винаги са били на висота, аз много съжалявам, но сега давам обещание повече така да не постъпвам; що се отнася до оценката на моята личност – много благодаря за нелицеприятната критика, ще се постарая да отчета твоите бележки, но знай че твоите оценки се отнасят към моите действия, а не към моята личност, а сега извинявай аз се връщам…представяш ли си, че от твоята пропаст аз не мога да изляза!

(Следва)