За да се отговори на този въпрос, следва да се започне с това какво означава на български език правното понятие „легитимен”.

То означава:”който има законно право; съществува или действа в съгласие, в съответствие със закона; законен, законосъобразен”; който е овластен, оправомощен, оторизиран от закона.

Второ, трябва да се посочи що е съдебна власт.

   Трето, по какъв начин съдебната система придобива легитимност,тоест, законни права и

        Четвърто, решен ли е проблема в България ?

 

        По принцип по втория въпрос:

1. Съдебната власт е една от трите основи на съвременната правова държава /законодателна, изпълнителна и съдебна власт/. Тя следва да е самостоятелна институция с органи, които упражняват съдебни правомощия на определена територия-определен съдебен район. Това са: съд, прокуратура, следствие, заедно с присъщите им органи на изпълнение на.наказанията по влезли в законна сила присъди за извършени престъпления по Наказателния кодекс и органи на съдебно изпълнение-при изпълнението на влезли в законна сила съдебни решения по граждански дела, свързани с разрешаването на граждански спорове.Съдиите, прокурорите и следователите следва да бъдат несменяеми. Несменяемостта на съдиите, прокурорите и следователите, обаче, следва да е свързана с имуществената им отговорност за виновно нанесените от тях щети, настъпили в резултат на произнесени от тях противозаконни-противоправни съдебни актове- решения, определения, присъди. Това следва от Всеобщата Декларация за назависимо правосъдие на ООН, ИКОСОС/ Икономически и социален съвет/ приета на Седми конгрес по превенция на престъпността, проведен в Милано, Италия. По тази Декларация България е страна.Съдебната власт следва да има свой самостоятелен бюджет, независим от този на изпълнителната власт.      
2. Задачата на съдебната власт е да разрешава възникналите правни спорове като възпроизвежда справедливост при спазването на действащите в страната правни норми чрез точното им и еднакво приложение спрямо всички граждани, органи на централно и местно управление, сдружения на граждани и др.обществени формации.Системата от правни норми се изгражда на основата на Конституция.Тя е основата и върхът на йерархията на законите и затова те следва да й съответстват.Конституцията заповядва гражданските, обществените и държавни правоотношения да се решават само със закон. По този начин тя забранява изготвянето и прилагането на Правилници, Наредби и Тарифи и ги изважда от употреба.
3. Целта на съдебната власт и на правната система въобще е да хармонизира противоречивите интереси на гражданите и институциите така, че да не допуска и да не създава условия за произвол в обществото чрез съдебните си актове.
4. Съдебната система следва да се ръководи от процесуален ред, действащ в настоящето и насочен към бъдещето. Производството по съдебните дела следва да се подчинява на Конституцията,на материалните закони и на процедурните правила валидни в определени периоди от време. Поради това правната система работи със срокове. Най-общо казано, те биват указателни, давностни /които погасяват правото да се търси съдебно разрешаване на правен спор след изтичането на определено време-напр. при делба на наследство/, преклузивни /фатални/, и др. Характерното за преклузивните срокове е, че те се посочват изрично в Конституцията или Закона и след изтичането им, разпоредените с тях императивни /господстващи, заповедни/ задължителни действия не могат да бъдат извършвани, а извършените след изтичането на указания срок са нищожни и нямат правна сила, не пораждат правни последици.
5. Структурата, органите и принципите, на които следва да се основава съдебната власт са прокламирани /гарантирани, установени по заповеден начин/ в „Глава шеста.Съдебна власт” на Конституцията на Република България /в сила от 13.07.1991 год./, приета от Седмото Велико народно събрание, Обнародвана в Държавен вестник /ДВ/ бр.56 от 13.07.1991 год./
6. Кога влиза в действие определената с Конституцията организация на съдебната власт?

        Съгласно § 4 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България /в сила от 13.07.1991 г./:

”Определената с Конституцията организация на съдебната власт влиза в действие след приемането на новите устройствени и процесуални закони, които трябва да бъдат приети в срока по § 3, ал.2”, а именно:”в едногодишен срок от влизане на Конституцията в сила.”

Виж „§ 3. /2/ от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България.

 

        Иначе казано, всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата на съдебната власт: Закон за съдебната власт, Гражданско процесуален кодекс, Наказателно процесуален кодекс, Административно процесуален кодекс и др. е следвало ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА БЪДАТ ПРИЕТИ ОТ ЗАКОНОДАТЕЛНАТА ВЛАСТ преди изтичането на едногодишния срок от влизането на Конституцията в сила, т.е преди 13.07.1992 г. Този срок важи и за Закона за адвокатурата.

 

        Посоченият срок в §4 във връзка с § 3 алинея 2, от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията Република България /в сила от 13.07.1991 г./ има заповеден задължителен характер и преклузивен, преустановяващ, спиращ ефект.

Това е срокът, в който задължително трябвало да се упражни дадено право:в случая приемането,обнародването и влизането в сила на законите , свързани с устройството и процесуалното действие на съдебната власт.

Този срок започва да тече от момента на възникването на това право /в случая от 13.07.1991г./ и е изтекъл на 12.07.1992 г.

Преклузивният срок по дефиниция не предпоставя и не допуска нарушаването на това право /в случая издаването на законите, свързани с устройството и процесуалното действие на съдебната власт/.

Преклузивният срок прокламиран от Конституцията, тече по отношение на всички.

С изтичането му, възможността да се упражни даденото право се прекратява. Извършеното след изтичане на преклузивния срок/ в случая след 13.07.1992г/ е извършено без основание.

Затова с право в юридическата наука и практика се счита, че преклузивният срок има фатален характер.

 

Фаталността му в случая, се изразява в това, че щом като Конституцията изрично заповядва, крайният срок за приемането на всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата и процесуалните действия на съдебната власт да е 13.07.1992 г., то с изтичането на този срок, не съществува конституционосъобразна възможност той да се промени, да се „разтегли”и изпълнението му да се „наваксва”в друго време, по-късно от посоченото.

Незачитането на конституционно установения преклузивен срок, обаче, води до това, че след като е изтекъл, каквито и действия да са предприети или да се предприемат от законодателя, за да „навакса”пропуските, то тези действия са неконституционни, незаконни и нищожни.

Нищожни са и актове на властта – законодателна, изпълнителна /централна,местна /или съдебна, когато са извършени на основание на противоречащи с конституционните разпоредби закони.Затова тези актове не могат да пораждат и не пораждат правни последици.

 

        Какви са фактите в Република България в действителност?

В противоречие с § 4 във връзка с § 3 алинея 2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията Република България /в сила от 13.07.1991 г. от различните народни събрания след 13.07.1992г.

са приети и обнародвани закони,свързани с устройството и процесуалното действие на съдебната система както следва:

Законът за съдебната власт е Обнародван в ДВ,бр.59 от 1994 г. с последвали актуализации до ДВ,бр.6 от 1999 г.и по-късно;

Гражданско процесуалният кодекс е Обнародван в ДВ,бр.59от 20.07.2007 г.;

Административно процесуалният кодекс е Обнародван в ДВ,бр.30 от 2006 г.; Наказателно процесуалният кодекс е Обнародван в ДВ,бр.86 от 2005 г.;

Законът за адвокатурата е Обнародван в ДВ,бр.55 от 2004 г.;

Законът за правната помощ е Обнародван в ДВ,бр.79 от 2005 г.

 Съзнателно се отразява първоначалното приемане и влизане в сила на посочените закони, а не се цитират множеството последвали техни „изменения и допълнения”.

Забавата за издаването им е очевидна -15, 16 ,17 години след изтичането на преклузивния срок.

Налице е погасено право поради настъпила давност,а извършеното след изтичане на преклузивния срок/ в случая след 13.07.1992г/ е извършено без основание. Този факт не може да остане незабелязан.

Приемането на посочените закони извън преклузивния срок е извършено без правно основание.Тези кодекси и закони са противоконституционни и нищожни и не могат да пораждат никакви правни последици.

Поради това не може да изисква и да се налага под страх от санкция да бъдат спазвани.

Този извод следва и се налага и от прокламираното в чл.5 алинеи 1 и 2 от Конституцията на Република България право:

„чл.5./1/ Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.

/2/ Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”

Иначе казано, с разпоредбата , на чл.5 ал.1 и 2 , Конституцията на Република България отменя посочените по-горе, свързани с уредбата на съдебната власт : Закон за съдебната власт, Гражданско процесуалния кодекс, Наказателно процесуалния кодекс, Административно процесуалния кодекс, Закон за адвокатурата и Закон за правната помощ като приети извън срока, разпореден в § 4 във връзка с § 3 алинея 2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията Република България /в сила от 13.07.1991 г/.

Изложените правни аргументи се отнасят и до Конституционната отмяна на цялостното законодателно творчество на всички народни събрания, след 13.07.1992 г. и до днес.

 

След като тези актове се отменят от Конституцията, то съдии, прокурори и следователи не са несменяеми, а съдебната реформа прокламирана в Конституцията на Република България не е осъществена.

        От изложеното следва и извода, че съдебната власт в Република България не е легитимна.

 

        Липсата на легитимност на съдебната власт, обаче, води до множество проблеми и отрицателни последици свързани с другите власти – законодателна, президентска, изпълнителна / централна - правителство и органи на местно управление/ и др.

На първо място,

Това означава, че задачата на съдебната власт да разрешава възникналите правни спорове като възпроизвежда справедливост при спазването на действащите в страната правни норми чрез точното им и еднакво приложение спрямо всички граждани, органи на централно и местно управление, сдружения на граждани и др.обществени формации не се изпълнява.

Целта на правната система да хармонизира противоречивите интереси на гражданите и институциите така, че да не допуска и да не създава условия за произвол в обществото чрез съдебните си актове не се осъществява. Напротив, голяма част от съдебните актове утвърждават убеждението в гражданите,че няма правосъдие и че в обществото цари произвол.

Означава, че в „съдебната система” работят нелегитимни, неовластени, неоправомощени, неоторизирани от съобразени с Конституцията закони, лица.

След като делата в съдебната система са образувани от неоторизирани, неовластени, неоправомощени от закона, нелегитимни лица , то те са нищожни,а решенията по тях не могат да пораждат присъщите на легитимните съдебни актове правни последици.

Този извод следва от факта,че Конституцията на Република България, с прякото си действие обявява нищожността на тези съдебните актове. Включително образуването, издаването на заповедите и решенията по всичките десетки хиляди дела, заведени незаконно съдилищата по изцяло противоречащ на Конституцията нищожен Гражданско процесуален кодекс.

        На второ място,

Поради липса на легитимност на съдебната власт, всички регистрации и пререгистрации на политическите партии в Република България, извършени от съдилищата след 13.07.1992 г. не могат да пораждат правни последици, присъщи на легитимните съдебни актове.

        С прякото си действие Конституцията на Република България отменя действията на съдилищата след 13.07.1992г.и обявява нищожността на решенията им по регистрацията на политическите партии като извършени от некомпетентни и неовластени лица.

На свой ред, тази съдебна нелегитимност намира отражение в избирателното право след 13.07.1992 г. и подлага под съмнение провеждането на легитимни избори за народни представители, президент и вицепрезидент, на правителство, на местни органи на власт и т.н., както по отношение легитимността на учредените или образувани от тях органи, съюзи, агенции, асоциации и други организации, акционерни дружества и др. както и решенията за членство в тях.

        Достатъчно е, в които и да са избори след 13.07.1992 г. да е участвал един политически субект/ една партия или коалиция/, който да не е бил съдебно регистриран по Закона за политическите партии преди 13.07.1992 г., за да е налице опорочен избор, а избраният представител или орган да не е легитимен.

Тези аргументи важат и за организирането, провеждането и обявяването на резултати при президентските избори.

        На трето място,

        Липсата на легитимност по отношение на народните представители, на народното събрание, на свой ред, означава, че :

този форум, чиито членове са те, няма правомощията, компетентността да прави политика; да избира и гласува членовете на изпълнителната власт /правителството/; да избира от своята квота конституционни съдии и членове на Висшия съдебен съвет ; да изменя или допълва Конституцията на Република България; да гласува, приема и обнародва закони; да утвърждава междудържавни спогодби и договори; да взема решения относно членство на страната в международни организации и съюзи; да си определя възнаграждения и др.Такова събрание няма никакви правомощия.

 

На четвърто място,

        Липсата на легитимност по отношение на народните представители, на народното събрание,

означава и липсата на легитимност на изпълнителната власт – на правителството.

На основанието, че е излъчено от нелегитимен правен субект – нелегитимно народно представителство.

        Тази верижна липса на легитимност, довежда до наличието на криза във всички институции на властта: законодателна,президент,изпълнителна /правителство, местно управление/ и съдебна власт и характеризира наличието на конституционна криза.       

        Иначе казано, Република България в момента е в парламентарна, президентска, правителствена криза; в криза на местното управление, в криза на съдебната власт, а така също и в икономическа криза.

         Изходът от посочената конституционна криза е проблем на управниците.

        За обикновените граждани изложеното дотук налага съобщаването на добри новини. Те са няколко и са много важни, и следва да се усетят от хората веднага.

        Прякото действие на конституционните норми отменя законите, които им противоречат. Всички след 13.07.1992 год.Тези закони са много и почти всичките са свързани с плащания.

        В защита на правата и свободите, на интересите на българските граждани , особено важна е разпоредбата на чл.60, алинея 1 от Конституцията:

         „Чл.60./1/ Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със ЗАКОН, СЪОБРАЗНО ТЕХНИТЕ ДОХОДИ И ИМУЩЕСТВО.”

         Такъв закон, определящ размера на данъците и таксите според доходите и имуществото на отделния човек не е приеман и издаван след 13.07.1991 г. и до 08.03.2010 г.

Тук е мястото да се посочи, че „таксите” са също така данъци, макар и косвени. При това са много и доста разнообразни:напр.за документи за самоличност, за билети за транспорт, за кино, за театър, за паркиране, за „синя зона”, за”паяк”, за сгради, за смет,за електричество, за вода, за топлофикация, за телефони, за интернет, за кабелна телевизия, за обучение, за медицински пътища и пътечки и много, много други.

        С други думи, на основание прякото действие на Конституцията на Репулбика България, в сила от 13.07.1991 г.:

Няма такси смет; няма такса електрическа енергия; няма такса топлофикация. /Следва прекратяване на хилядите дела по така нареченото „заповедно” производство по чл.410 от Гражданскопроцесуалния кодекс и др.образувани по непораждащия правни последици, противоречащ изцяло на Конституцията ГПК.

Няма такса телефони; няма такса билет в транспорта; няма пътна такса; няма винетки, няма такси „синя” зона, няма глоби за „паяк”и т.н.

Няма данък смет, нито данък сгради.

Няма такси електричество, вода, топлофикация /парно/.

Няма платена държавна образователна система.

Има безплатна държавна медицинска помощ , но и платена частна медицинска помощ, съобразени с доходите и имуществото на всекиго отделно и така нататък.

Накратко казано: НЯМА ТАКСИ, НЯМА ДАНЪЦИ във вида,в който се налагат от управляващите.

В заключение:

Молбата на автора на този правен анализ е:

В случай, че читателят иска да се запознае с текста на Конституцията на Република България да намери и ползва само Държавен вестник №56от 13.07.1991 г.,в който тя е обнародвана.

Ползването на електронен носител за изучаване на правни норми не се препоръчва. Още повече, в електронните носители на правна информация са нанесени нищожните изменения и допълнения на Конституцията, извършени след 13.07.1992 г. /през периода 2003-2007 г./

Наред с това, практиката е показала,че електронните носители не винаги възпроизвеждат точно и всички разпоредби на обнародваните в Държавен вестник закони.

Конституцията на Република България има задължително действие на територията на Република България и спрямо всички български граждани, където и да се намират те /чл.4 , чл. 36 ал.1/.

Чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция, с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията изисква българско гражданство /чл.26,ал.2, чл.27/.

Конституцията на Република България следва да се прочете от Преамбюла до края,да се изучи и да се уважава.Тя дава права и задължения, брани всички нас, близките ни, личната ни свобода, имуществото ни от всякакъв бюрократичен, законодателен, управленски, партиен или съдебен произвол.

Добре е да я носим със себе си. Да я спазваме, да се позоваваме на нейните задължителни за всички разпоредби и да изискваме спазването й и от другите.

 

                               Автор на този правен анализ:

                               Соня Крумова Младенова

                               Народен представител в

                               Седмо Велико народно събрание

                               22 София-окръг многомандатен избирателен район

 

 

1.  

Соня Младенова26 ноември 2012, 17:25

 

Такъв закон, определящ размера на данъците и таксите според доходите и имуществото на отделния човек не е приеман и издаван след 13.07.1991 г. и до 26.11.2012г.
Соня Младенова

 

 

Доказано! Има живот след смъртта...

 Има тайна, която е много по-голяма от политиката, здравната свобода, науката или дори цялата история на човешката раса.Тази тайна си остава неприета - дори осъждана от научната общност, и все пак това е най-важната тайна за всичко, което съществува…


Тя е, че всички оцеляваме след физическата смърт на нашето тяло. Съзнанието ни продължава да живее след смъртта ни в този земен сън, съзнанието ни преминава отвъд тази физическа реалност и има такова невероятно и могъщо съществуване, че човешкият език не е достатъчен, за да го опише.

Това е посланието на д-р Ибън Александър, автор на неотдавна публикуваната книга “Proof of Heaven”. Наскоро прочетох книгата и я намирам пленителна, а също и потвърждаваща някои важни теории, които съм развил за същността на живота и Създателя.

Учен-скептик, който никога не е вярвал в съществуването на Бог, Небе или съзнание

Дълго преди да напише тази книга, д-р Александър е бил неврохирург и "учен-скептик". Той не е вярвал в съществуването на съзнание, избор или наличието на нефизически дух. Обучен в западно медицинско училище и заобиколен от медицински колеги, дълбоко инвестирали в материалистичния възглед за Вселената, д-р Александър вярвал, че така нареченото "съзнание" е само една илюзия, създадена от биохимичните функции на мозъка.

Това е възгледът и на почти всички учени днес, включително на физици като Стивън Хокинг, който казва, че човешките същества са нищо повече от "биологични роботи", които нямат съзнание и избор.

Д-р Александър е щял да държи на този мирогред до смъртния си одър, ако не беше едно събитие, толкова странно и чудновато, че отрича всички конвенционални научни обяснения: д-р Александър е "мъртъв" в продължение на седем дни, през което време изживява поразително ясно пътуване в отвъдното. След като се завръща в своето физическо тяло тук, той е чудотворно изцелен и написва книгата "Proof of Heaven".

Бактерии E.coli "ядат" мозъка му

Всичко започва, когато гръбначният мозък на д-р Александър се заразява с бактерии E.coli. Бактериите започват буквално да изяждат мозъка му и той получава силни пристъпи на гърчове, има словесни изблици и мускулни спазми, като накрая изпада в пълна мозъчна кома.

В тази кома той е с показатели за нулева мозъчна дейност и е поддържан жив само с респиратор и течности интравенозно. Лекуващите го лекари скоро заключават, че д-р Александър ще умре в рамките на няколко дни, и че дори ако оживее  ще съществува във вегетативно състояние, със силно ограничени функции на мозъка. Статистически, при пациенти с инфекции на мозъка, причинени от E.coli, смъртността е 97%.

И тук започва шокиращото пътуване: вместо да изпита "нищото" през тези седем земни дни на загуба на съзнание, д-р Александър се "събужда" от съня на земния си живот и започва да усеща непонятно огромно разширяване на съзнанието си в отвъдното.

Този опит е описан по-подробно в книгата му, но ето и някои акценти от нея:

• Животът след смъртта е толкова "истински" и просторен, че в сравнение с него животът като човек на Земята изглежда като изкуствен сън.

• Няма времево измерение в отвъдното. Времето не "тече", както е в нашата Вселена. Един миг може да изглежда като цяла вечност и съзнанието може да се движи без никакво усилие през това, което ние възприемаме като време. (Тази идея за едновременно съществуване на всички времена е от огромно значение за разбирането за мултивселена и избор, наред с усещането за време на нашето съзнание.)

• Материята на живота след смъртта е чистата доброта. Добротата доминира отвъдното в такава огромна степен, че като цяло присъствието на злото е безкрайно малко.

• В отвъдния живот цялата комуникация е телепатична. Няма нужда от думи, нито има разделение между нас и всичко останало.

• В момента, в който си зададем някакъв въпрос, отговорите му моментално се изправят пред нас, непосредствено очевидни, в спиращи дъха дълбочина и детайлност. "Неизвестното" не съществува и самото задаване на въпрос е веднага придружено от появата на неговите отговори.

• Там има буквално и ад, който е описан от д-р Александър като място под земята, с възлести корени на дърветата, демонични лица и безкрайни мъки. Д-р Александър е спасен от това място от ангелски същества, които го транспортират в Рая.

Бог признава съществуването на мултивселената

Най-интересният за мен параграф в книгата "Proof of Heaven" е на страница 48, където д-р Александър казва:

"Чрез Орб [Бог] ми каза, че там има не само една вселена, а много – всъщност те са повече отколкото можех да проумея, но че доброто лежи в центъра на всички тях. Злото присъстваше и във всички други вселени, но само в най-малки количества.Злото е необходимо, защото без него изборът ще е невъзможен, а без избор не може да има прогрес – няма движение напред, няма шанс за нас да се превърнем в това, което Бог копнее за нас да бъдем. Ужасно и всемогъщо, каквото злото понякога изглежда да е в свят като нашия, в по-голямата картина доброто е в доминиращо господстващо положение и това в крайна сметка ще е, което ще триумфира."

Този пасаж ме впечатли силно, защото аз отдавна смятам, че нашата Вселена е била създадена от Създателя като само една от безброй други вселени, всяка с вариации на живота и законите на физиката. Това, което цитатът на д-р Александър потвърждава е, че нашият живот на планетата Земя е "тест" на личностното ни израстване, и че начинът да се постигне напредък в този тест е да побеждаваме злото, докато разпространяваме доброта и състрадание.

Нещо повече, този пасаж също потвърждава съществуването на избор и дори помага да се отговори на въпроса, който аз често си задавам: "Защо сме поставени тук в един свят на такова зло, заобиколени от невежество, тъмнина и заблуда?" Отговорът изглежда е, че Земята е изпитателно поле за душите, които са били избрани от Създателя, за крайния тест на доброто срещу злото.

Земята като изпитателно поле

Въпреки че "Proof of Heaven" не отива толкова далеч, моята работна теория е, че нашата планета Земя е сред най-високите нива, заразени със злото във великата мултивселена. Само най-смелите души се съгласяват да дойдат на Земята и се раждат в човешки тела, лишени от своите спомени.

От тук нататък предизвикателствата на живота са многостранни:

1) Да разберем кои сме и защо сме тук.
2) Да се научим да разпознаваме и преодоляваме злото (тиранията, робството, потисничеството, Голямото правителство, и т.н.).
3) Да се научим да разпространяваме добротата, състраданието, изцелението и знанието.

След смъртта си сме оценявани от по-висока сила и в това решение се взема предвид представянето ни в тези области. Успели ли сме да достигнем самоосъзнаване? Работили ли сме за побеждаване на злото? Показали ли сме доброта и състрадание, помагали ли сме на други със знания и информираност (в тази посока)?

Както вероятно вече се досещате, огромното мнозинство от хората се провалят на тези тестове.Те умират като огорчени, егоистични, пристрастени, алчни слуги на злото, които погрешно са смятали, че са победили в играта на живота, докато в действителност са загубили в далеч по-важния тест на Създателя.

Най-важното за един човешки живот е не придобиване на пари или слава, или на власт над другите, а постигане на висок "резултат" в тази симулация, известна като човешки "живот", с устояване на злото, разпространяване на доброто и разширяване на осъзнаването за това, кое е истина и кое илюзия.

За тези, които уважават живота, които практикуват смирение и самоосъзнаване, които се стремят да разпространяват знания и мъдрост, докато се противопоставят на тиранията, потисничеството, невежеството и злото, техните души, според мен, ще бъдат избрани за специални задачи във великата мултивселена. Това е "истинското" съществуване. Този земен живот е само една симулация под формата на сън, където душите ни се свързват със суровата биология на нашата планета за много кратък период от време. Това всъщност става само за един миг, разгледано в мащаба на по-голямата картина.

Всъщност нашата душа е нещо много повече, отколкото нашето тяло. В действителност душата ни е безкрайно по-осъзната, интелигентна и креативна от това, което може да бъде преживяно или изразено чрез мозъка на човека. Да се опитваме да усетим пълната реалност на това, което сме, използвайки ограничената физическа материя на човешкия мозък, е като да се опитваме да научим насекомо да композира музика като Моцарт.

Мултивселената е изпълнена с интелигентни форми на живот, включително многоизмерни същества

Пътуването на д-р Александър потвърждава и съществуването на разумен живот далеч извън Земята. Или както той обяснява в своята книга:

"Видях изобилието на живот в безбройните вселени, включително някои, чиято интелигентност е далеч отвъд тази на човечеството. Видях, че има безброй по-висши измерения, но че единственият начин да се разберат тези пространства е да се влезе в тях и да се усетят лично. За тях не може да се знае, или да бъдат разбрани, от по-ниско пространство. От тези по-високи светове има достъп до всяко време и място в нашия свят.“

Това не само потвърждава съществуването на други интелигентни цивилизации в така известната ни вселена, но по-важното е наличието на многомерни същества, които могат да идват и да си отиват от нашия свят както пожелаят.

В различните култури по света има записани безброй случаи на посещавали Земята напреднали същества, на трансфер на технологии в древни цивилизации на Земята, и дори вероятно на кръстосване с ранните хора.  

Алтернативни изследователи като Дейвид Айк говорят за многоизмерни същества, които посещават Земята и заразяват планетата с голямо зло. Според Айк глобалните контролери на нашата планета са буквално влечуго-подобни същества, променящи формата си, които са навлезли в нашия свят с цел контрол и заробване на човечеството. Въпреки, че нищо подобно не се споменава в книгата на д-р Александър, то не е в противоречие с това, което му е казано от Бог по време на комата ...А именно, че има многоизмерни реалности, че някои високо-вибрационни същества могат да преминават през тези реалности на воля, и че Земята е заразена с голямо зло със специалната цел да тества нашия характер.

Учените-скептици грешат (отново)

Независимо от това, което може би си мислите за многоизмерните същества, за интелигентните форми на живот извън Земята и за съществуването на голямо зло на нашата планета, във всичко това има един аспект, който е кристално ясен: учените-скептици грешат.

"Учени-скептици" всъщност не е много сполучлив термин. Те съвсем не са скептични. Те просто следват своя собствена религия със своите свещени вярвания, за които не могат да се задават въпроси ... никога! Тези вярвания включват пълно преклонение пред материалистичния възглед за Вселената. Едновременно с това така наречените "скептици" не вярват, че те самите са съзнателни същества, защото вярват, че съзнанието е просто "артефакт" на биохимичната функция на мозъка.

Няма живот след смъртта, настояват те. Няма панацея за ума и тялото, плацебо ефектът е безполезен и няма такива неща като предчувствие, екстрасенсорни способности или психологически феномени. О, да, те също така настояват, че да си инжектиран с живак, MSG и формалдехид посредством ваксини е всъщност нещо добро за нас, че химикалът флуорид е добър за здравето на обществото, и че всички ние трябва да консумираме повече ГМО, пестициди и синтетични химикали.

Не е изненадващо, че тези религиозни членове на култа "сциентизъм" не вярват в живота след смъртта. Това е, което им позволява да правят геноцидни престъпления срещу човешката раса днес с ГМО, експериментална медицина, токсични ваксини и други смъртоносни занимания. Според тях хората нямат души, така че да ги убиваш няма последствия.

Или както казва д-р Александър:

"Някои членове на научната общност, които са се врекли във вярност на материалистичния мироглед, настояват отново и отново, че науката и духовността не могат да съществуват заедно. Те грешат."

Разбира се. "Учените-скептици" грешат в почти всичко, за което се застъпват. Но най-голямата им грешка е отричане съществуването на собствените им души. Излишно е да се посочва, че всички те ще се провалят в теста на този симулиран човешки живот,  когато се отсъжда присъдата им. Боже, каква изненада ще бъде за тези тъжни души, когато този ден дойде...

Не бих искал да се изправя пред Бог един ден, след като съм живял живота на учен-скептик и да чуя Бог да ми зададе въпроса: "Ти се съмняваше в мен?" Как може някой да гледа света наоколо и да не вижда признаците на интелигентен Създател?

Няма биохимично обяснение за преживяното от д-р Александър

За скептиците, които може да четат тук, д-р Александър преминава през девет възможни биохимични хипотези за обясняване на преживяванията си, след което щателно и научно ги отхвърля една по една. Резултатът? Преживяното от него е реалност. Всъщност то е "по-реално" от живота като човешко същество.

Не забравяйте, че д-р Александър е неврохирург. Този човек знае физическия мозък, както не много други. Деветте медицински обяснения, които той разглежда и отхвърля като възможни причини за преживяното от него, са:

1) Първично програмиране на мозъчния ствол.
2) Изкривено извикване на спомени от лимбичната система.
3) Ендогенна глутамат-блокада с екситотоксичност.
4) Изхвърляне на ДМТ.
5) Изолирано оцеляване на региони от мозъчната кора.
6) Загуба на инхибиторни неврони, водеща до високи нива на активност сред възбудени невронни мрежи, които генерират очевидна "свръх-реалност".
7) Активиране на таламуса, базалните ганглии и обезумяване, създаващи преживяване на хиперреалност.
8) Феномена рестартиране.
9) Генериране на необичайна памет чрез архаични визуални пътеки.

Д-р Александър може да е най-надеждният свидетел на отвъдното

Изживяното (и описано след това в книга) от д-р Александър е може би най-добрият публично документиран случай на живот след смъртта, който съществува в западната наука днес. Фактът, че ярък хипер-реален отвъден живот е преживян от материалистичен учен-скептик и мозъчен хирург, който не е вярвал в живот след смъртта - и който впоследствие намира смелостта да документира своите преживявания и да ги публикува в книга - добавя неопровержима правдоподобност на това преживяване.

Той не е някакъв наивник, който търси слава в телевизионно шоу. Всъщност написването на тази книга му спечелва безкрайните подигравки на бившите му "научни" колеги. Той е имал всички извинения да не пише тази книга. Но само благодарение на Божията намеса д-р Александър е излекуван от инфекцията на E.coli,  нормалните функции на неговия мозък са възстановени и му се дава възможност да запомни преживяното след смъртта, за да се върне обратно и да го опише.

Д-р Александър и неговият опит отразяват този на безброй други хора, от всички култури, които са докладвали за подобни преживявания след смъртта. Има живот след живота тук и промяната в съзнанието на земляните, която се изисква от нашия вид за по-високото ниво на разбиране започва смятам с приемането на истината за безсмъртието на собствените ни души (и съществуването на велик Създател).

Какво означава всичко това?

Духовното пътуване на д-р Александър ни дава богата информация, която може да ни помогне да намерим смисъла и целта на нашия живот.

За начало това означава, че всички наши действия са записвани в космоса и че тайни не съществуват, в по-широкия смисъл на думата. Не можем тайно да прецакаме някого тук на Земята и да мислим, че това няма да бъде записано на душата ни завинаги. Това означава също, че всички наши действия ще бъдат преценени в отвъдното. Ако това ви звучи познато, то е защото тази идея е в основата на всяка голяма световна религия - едва ли случайно. 

То означава също така, и че има хора, живеещи днес на тази планета, чиито души буквално ще горят във вечен ад. И че има и други хора, чиито души, като на д-р Александър, ще бъдат възвисени в Небето и ще им бъде показана по-голяма реалност. Това, което определя кой път ще поемат душите ни след смъртта на физическото ни тяло, са решенията, които взимаме всеки ден в живота си.

И което има значение не е дали ще успеем да победим злото тук, на Земята, а природата на характера, с който излизаме след всичките предизвикателства и премеждия, пред които сме изправени тук.

Всичко това е един тест, разбирате ли?

Ето защо животът изглежда така тежък понякога. Това не е панацея, а място за тестване на най-смелите души - онези, които са пожелали да влязат в царството на голямото зло, с надеждата, че ще могат да се извисят над него преди да е дошъл края на техния човешки живот.

 линк  към статията:
 http://www.epochtimes-bg.com/2012-04/2012-11-13_03.html

Чукча се готви за командировка в Москва. Казват му:
- Донеси дефицитни стоки!
- А къде са те?
- Там където видиш опашка, значи продават дефицитни стоки.
Отива чукчата в Москва. Взел такси и казва на шофьора:
- Води ме за дефицитни стоки!
- Къде, в ЦУМ, в ГУМ, на пазара???
- Там, където има по-голяма опашка.
Шофьорът го закарал пред ГУМ-а. Слиза чукчата на Червения площад и гледа пред мавзолея огромна опашка. Казал на шофьора:
- Аз оставам тука да се редя, а ти ела довечера да ме вземеш.
Вечерта таксито идва и шофьорът пита:
- Е как беше?
- Ами не ми провървя. Докато ми дойде редът - продавачът умрял.

 2. КОНСЕРВАТИВНИЯТ ИЛИ БУРЖОАЗНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

Една част от буржоазията желае да излекува буржоазните недъзи, за да осигури съществуването на буржоазното общество.
Тук спадат икономисти, филантропи, хуманисти, поборници за подобряване положението на трудещите се класи, организатори на благотворителността, членове за закрила на животните, основатели на въздържателни дружества - всевъзможни реформатори на дребно. Този буржоазен социализъм е разработен дори в цели системи.

Кото пример ще посочим „Философия на нищетата“ от Прудон.

Буржоата социалисти искат да запазят условията на живот в съвременното общество, но без борбите и опасностите, които неизбежно произтичат от тях. Те искат да запазят съществуващото, но без онези елементи, които го революционизират и разлагат. Те искат да има буржоазия без пролетариат. Буржоазията си представя света, в който тя господства, естествено като най-добрия свят. Буржоазният социализъм разработва тая утешителна представа в повече или по-малко цялостна система.

Като призовава пролетариата да осъществи неговата система и да влезе в новия Ерусалим, той всъщност само иска пролетариатът да си остане в сегашното общество, но да се откаже от своята враждебна представа за това общество.

Друга по-малко системна, но по-практическа форма на този социализъм се стремеше да накара работническата класа да се отврати от всяко революционно движение, като доказваше, че за нея може да бъде полезно не едно или друго политическо преобразование, а само измененията на материалните условия на живот, на икономическите отношения. Но под изменение на материалните условия на живот този социализъм съвсем не разбира премахване на буржоазните производствени отношения, което е възможно само по революционен път, а административни подобрения, които се извършват върху почвата на тези същите производствени отношения, следователно нищо не изменят в отношенията между капитал и наемен труд, а в най-добрия случай само намаляват за буржоазията разходите по нейното господство и опростяват нейното държавно стопанство.

До най-подобаващия му израз буржоазният социализъм стига едва когато се превръща в чисто ораторска фраза.

Свободна търговия! – в интерес на работническата класа; покровителствени мита! – в интерес на работническата класа; затвори с килии! – в интерес на работническата класа: това е последната, единствената сериозно казана дума на буржоазния социализъм.

Социализмът на буржоазията се състои именно в твърдението, че буржоата са буржоа – в интерес на работническата класа.

3. КРИТИЧНО-УТОПИЧНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

Ние не говорим тук за литературата, която във всички велики революции на новото време е изразявала исканията на пролетариата (съчиненията на Бабьоф и др.)
Първите опити на пролетариата непосредствено да осъществи собствените си класови интереси по време на всеобщо възбуждение, през периода на събарянето на феодалното общество, неизбежно се провалиха поради неразвитостта на самия пролетариат, а също и поради липсата на материални условия за неговото освобождение, тъй като тези условия са продукт едва на буржоазната епоха.

Революционната литература, която съпровождаше тия първи движения на пролетариата, по своето съдържание е неизбежно реакционна.

Тя проповядва всеобщ аскетизъм и груба уравниловка.
В същинския смисъл на думата социалистически и комунистически системи, системите на Сен Симон, Фурие, Оуен и т.н., се появяват през първия, неразвития период на борбата между пролетариата и буржоазията, които ние изложихме по-горе. (Вж. „Буржоазия и пролетариат“.)

Наистина изобретателите на тия системи виждат антагонизма между класите, както и действието на разрушителните елементи в самото господстващо общество.

Но те не виждат на страната на пролетариата никаква историческа самодейност, никакво присъщо на него политическо движение.

Тъй като развитието на класовия антагонизъм върви в крак с развитието на индустрията, те също така не могат още да намерят материалните условия за освобождение на пролетариата и търсят такава социална наука, такива социални закони, които да създадат такива условия.

Обществената дейност трябва да бъде заместена от тяхната лична изобретателска дейност, историческите условия за освобождението – от фантастични условия, постепенното организиране на пролетариата в класа – от специално измислена организация на обществото.

Бъдещата история на света се свежда за тях до пропагандата и практическото осъществяване на техните планове за обществото.

Наистина те съзнават, че в своите планове те отстояват главно интересите на работническата класа като най-страдащата класа. За тях пролетариатът съществува именно само като най-страдаща класа.

Но вследствие както на неразвитата форма на класовата борба, така и на тяхното собствено положение в живота те смятат, че стоят високо над този класов антагонизъм. Те искат да подобрят положението на всички членове на обществото, дори и на най-добре поставените. Затова те непрекъснато апелират към цялото общество без разлика, че дори предимно към господстващата класа. Достатъчно било да се разбере тяхната система, за да бъде тя призната като възможно най-добрия план за възможно най-доброто общество.

Затова те отхвърлят всяко политическо и особено всяко революционно действие; искат да постигнат своята цел по мирен път и се опитват да прокарат пътя за новото обществено евангелие с дребни и, разбира се, несполучливи експерименти, със силата на примера.

Това фантастично описание на бъдещото общество възниква по време, когато пролетариатът е още крайно неразвит и следователно той самият си представя собственото си положение все още фантастично, то възниква от неговия пръв, изпълнен с предчувствия порив към общо преустройство на обществото.

Но тези социалистически и комунистически съчинения съдържат и критически елементи. Те нападат всички основи на съществуващото общество. Затова те дадоха извънредно ценен капитал за просвещаването на работниците. Техните позитивни принципни положения за бъдещото общество, например премахване на противоположността между града и селото[1][23], премахване на семейството, на частното присвояване, на наемния труд, провъзгласяване на обществена хармония, превръщане на държавата в просто управление на производството – всички тия принципни положения изразяват само необходимостта от премахване на класовия антагонизъм, който едва е започнал да се развива и им е бил известен само в неговата първична, безформена неопределеност. Затова самите тия принципи все още имат чисто утопичен характер.

Значението на критично-утопичния социализъм и комунизъм е обратно пропорционално на историческото развитие. Колкото повече класовата борба се развива и взема все по-определена форма, толкова повече това фантастично издигане над нея, това фантастично отрицателно отношение към нея загубва всяка практическа стойност, всяко теоретично оправдание.

Затова макар и създателите на тези системи в много отношения да бяха революционни, техните ученици винаги образуват реакционни секти.

Те здраво се придържат към старите възгледи на своите учители въпреки по-нататъшното историческо развитие на пролетариата. Затова те последователно се мъчат отново да притъпят класовата борба и да примирят антагонизмите. Те все още мечтаят за експериментално осъществяване на своите обществени утопии, за учредяване на отделни фаланстери, за основаване на Home-colonies, за създаване на малка Икария[2][24] – издание на Новия Ерусалим в джобен формат – и за построяването на всички тия въздушни замъци те са принудени да апелират към филантропията на буржоазните сърца и кесии. Те просто се смъкват в категорията на описаните по-горе реакционни или консервативни социалисти и се отличават от тях само със своя по-систематичен педантизъм и с фанатичната си вяра в чудодейната сила на своята социална наука.
Ето защо те ожесточено се опълчват срещу всяко политическо движение на работниците, което можало да възникне само от сляпото неверие в новото евангелие.
Оуенистите в Англия и Фуриеристите във Франция се обявяват в първата страна против чартистите, във втората – против реформистите[3][25].

IV. Позицията на комунистите към различните опозиционни партии

След казаното в раздел II съвсем ясно е отношението на комунистите към вече създадените работнически партии, т.е. тяхното отношение към чартистите в Англия и привържениците на аграрна реформа в Северна Америка.

Комунистите се борят за постигане непосредствените цели и интереси на работническата класа, но в сегашното движение те отстояват същевременно и бъдещето на движението.

Във Франция те се присъединяват към Социалистическо-демократическата партия[4][26] против консервативната и радикалната буржоазия, без да се отказват от правото си да се отнасят критически към фразите и илюзиите, произтичащи от революционната традиция.

В Швейцария те подкрепят радикалите, без да изпускат предвид, че тази партия се състои от противоречиви елементи, отчасти от демократически социалисти във френски смисъл, отчасти от радикални буржоа.

Сред поляците комунистите поддържат онази партия, която поставя аграрната революция като условие за националното освобождение – същата партия, която предизвика Краковското въстание от 1846 г.

В Германия, доколкото буржоазията се проявява революционно, комунистическата партия се бори заедно с нея против абсолютната монархия, феодалната поземлена собственост и реакционната дребна буржоазия.

Но Комунистическата партия нито за миг не престава да изработва у работниците колкото се може по-ясно съзнание за враждебната противоположност между буржоазията и пролетариата, за да могат немските работници веднага да използват като оръжие срещу буржоазията обществените и политическите условия, които буржоазията неизбежно трябваше да създаде със своето господство, та веднага със събарянето на реакционните класи в Германия да започне борбата против самата буржоазия.

Комунистите насочват главното си внимание към Германия, защото Германия се намира в навечерието на буржоазна революция и защото тя ще извърши този преврат при много по-напреднали условия на европейската цивилизация изобщо и с много по-развит пролетариат, отколкото Англия през XVII и Франция през XVIII в., така че германската буржоазна революция може да бъде само непосредствен пролог към една пролетарска революция.

С една дума, комунистите навсякъде подкрепят всяко революционно движение против съществуващия обществен и политически строй.
Във всички тези движения те изтъкват въпроса за собствеността като основен въпрос на движението, независимо от това, дали той е взел вече повече или по-малко развита форма.
Най-после комунистите навсякъде работят за обединяването и разбирателството на демократичните партии от всички страни.

Комунистите смятат за недостойно да крият своите възгледи и намерения. Те открито заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилствено събаряне на целия досегашен обществен строй. Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят освен своите окови. А ще спечелят цял един свят.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Написано през декември1847 – януари 1848 г.

Източник: Маркс К., Енгелс Ф., „Избрани произведения в десет тома“ С., 1984 г. т. 1 стр. 37-73.

Бележки:
[5][1] Под буржоазия се разбира класата на съвременните капиталисти, които притежават средствата за производство и използват наемен труд. Под пролетариат – класата на съвременните наемни работници, които, тъй като не притежават средства за производство, са принудени да продават своята работна сила, за да могат да живеят. [Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.]
[6][2] Т.е. по-точно казано, цялата история, дошла до нас във формата на писмени източници. В 1847 г. предисторията на обществото – обществената организация, която е предшествала цялата писана история – беше все още почти съвсем непозната. Оттогава насам Хакстхаузен откри общинното земевладение в Русия, Маурер доказа, че тя е обществената основа , която е била изходната точка в историческото развитие на всички германски племена, и постепенно беше установено, че селски общини със съвместно владение на земята са били първобитната форма на обществото от Индия до Ирландия. Най-после вътрешната организация на това примитивно комунистическо общество в нейната типична форма беше изяснена с Моргановото откритие за истинската същност на рода и за неговото положение в племето, което откритие беше венецът на цялото му изследване. С разпадането на тази първобитна община започва разделянето на обществото на отделни и в края на краищата антагонистични една на друга класи. Аз се опитах да проследя процеса на това разпадане в книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, второто издание, Щутгарт 1886 г. [Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.]
[7][3] Цеховият майстор е пълноправен член на цеха, майстор в цеха, а не негов началник. [Бележка на Енгелс към английското издание 1888г.]
[8][4] В оригинала Pfahlburger (ист.) селянин с права на гражданин в определен град. [Бълг. ред.]
[9][5] „Комуни“ се наричали възникналите във франция градове, дори още преди да извоюват от своите феодали и майстори местно самоуправление и политически права като „трето съсловие“. Общо казано, тук като типична страна за икономическото развитие на буржоазията е взета Англия, а като типична страна за политическо развитие – Франция. [Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.]
Така градските жители на Италия и Франция наричали своите градски общини, след като откупили или извоювали от своите феодали първите права на самоуправление. [Бележка на Енгелс към немското издание от 1890 г.]
[10][6] В английското издание от 1888 г. тук следват думите: „(както в Италия и Германия)“. Ред.
[11][7]В английското издание от 1888 г. тук следват думите: „(както във Франция)“. Ред.
[12][8] В по-късните си трудове Маркс и Енгелс употребяват вместо понятията „стойност на труда“, „цена на труда“ по-точните понятия „стойност на работната сила“, „цена на работната сила“, които били въведени от Маркс.
[13][9] В английското издание от 1888 г. след думата „коалиции“ е прибавено „(професионални съюзи)“. Ред.
[14][10] В английското издание от 1888 г. вместо „елементи на своето собствено образование“ е казано „елементи на своето собствено политическо и общо образование“. Ред.
[15][11] В английското издание от 1888 г. вместо „особени“ е казано „сектантски“. Ред.
[1][12] В английското издание от 1888 г. вместо думите „винаги тласкащи напред“ е казано „най-напредничавата“. Ред.
[17][13] В английското издание от 1888 г. вместо „на едни хора от други“ е казано „на мнозинството от малцинството“. Ред.
[18][14] В английското издание от 1888 г. е казано: „до положението на ръководна класа на нацията“. Ред.
[19][15] В английското издание от 1888 г. тук е добавено „и правят необходими по-нататъшните атаки срещу стария обществен строй“. Ред.
[20][16] В изданието от 1888 г. – „противоположността между града и селото“. В изданието от 1872 г. и в следващите немски издания думата „противоположност“ е била заменена с „различие“. В английското издание от 1888 г. вместо думите „съдействане за постепенно премахване на различието между града и селото“ е казано: „постепенно премахване на различието между града и селото чрез по-равномерно разпределяне на населението по цялата страна“. Ред.
[21][17] Има се предвид не английската реставрация от 1660-1689 г., а френската реставрация от 1814-1830 г. [Бележка на Енгелс към английското издание 1888 г.]
[22][18] Френски легитимисти - привърженици на съборената в 1830 г. династия на Бурбоните, която отстоявала интересите на едрото наследствено земевладение. В борбата си против господстващата династия на Орлеаните, която се опирала на финансовата аристокрация и едрата буржоазия, част от легитимистите често прибягвали до социална демагогия, като се представяли за защитници на трудещите се от експлоататорите буржоа.
„Млада Англия“ – група английски политически дейци и литератори, които принадлежали към партията на торите, образувала се в началото на XIX в. Изразявайки недоволството от поземлената аристокрация от засилване на икономическото и политическото могъщество на буржоазията, дейците от “Млада Англия“ прибягвали до демагогски похвати, за да подчинят на влиянието си работническата класа и да я използват в борбата си против буржоазията.
Възгледите на тези групи са характеризирани от К. Маркс и Ф. Енгелс в „Манифест на Комунистическата партия“ като феодален социализъм.
[23][19] В английското издание от 1888 г. тук е добавено: „падащи от дървото на индустрията“. Ред.
[24][20] Това се отнася главно за Германия, където поземлената аристокрация и юнкерите чрез свои управители обработват за своя сметка големи части от своите земи и същевременно са собственици на големи заводи за цвеклова захар и картофена ракия. Английските аристократи, които са по-богати, още не са стигнали до там; но и те знаят как да наваксат падащата рента – като предоставят имената си на основателите на повече или по-малко съмнителни акционерни дружества. [Бележка на Енгелс към английското издание 1888 г.]
[25][21] В английското издание от 1888 г. това изречение гласи: „В края на краищата, когато неопровержимите исторически факти разпръснаха всички следи от упоителното действие на илюзиите, тази форма на социализма изби в малодушно хленчене“. Ред.
[26][22] Революционната буря от 1848 г. помете цялото това жалко направление и уби у неговите носители желанието да продължават да спекулират със социализма. Главен представител и класически тип на това направление е господин Карл Грюн. [Бележка на Енгелс към немското издание 1890 г.]
[27][23] В английското издание от 1888 г. този пасаж гласи: „Предлаганите от тях практически мероприятия, например премахване на различието между града и селото.“ Ред.
[28][24] Фаланстери се наричаха социалистическите колонии, които проектираше Шарл Фурие; Икария Кабе наричаше своята утопична страна, а по-късно – своята комунистическа колония в Америка. [Бележка на Енгелс към английското издание 1888 г.]
Home-colonies (колонии вътре в страната) Оуен нарича своите образцови комунистически общини. Фаланстери се наричаха проектираните от Фурие обществени дворци. Икария се наричаше утопично-фантастичната страна, чиито комунистически институции е описал Кабе. [Бележка на Енгелс към немското издание 1890 г.]
[29][25] Реформисити - става дума за привържениците на вестник „Reforme“ (Реформа), които ратували за установяване на република и за провеждане на демократични и социални реформи.
[30][26] Партията, която тогава беше представена в парламента от Ледрю-Ролен, в литературата – от Луи Блан, а във всекидневния печат – от вестник „Reforme“. С измисленото име „социалдемокрация“ авторите му обозначаваха онази част от Демократическата или Републиканската партия, която беше повече или по-малко социалистически обагрена. [Бележка на Енгелс към английското издание от 1888 г.]
Тази, тогава наричаща се Социалистическо-демократическа партия във Франция, беше представлявана в политическия живот от Ледрю-Ролен, а в литературата – от Луи Блан; така че тя се различаваше от сегашната немска социалдемокрация както небето от земята. [Бележка на Енгелс към немското издание 1890 г.]

 Съвременният работник, напротив, не се издига с напредъка на индустрията, а пада все по-ниско под условията на съществуване на своята собствена класа. Работникът става паупер и пауперизмът расте още по-бързо от населението и богатството.

Това ясно показва, че буржоазията е неспособна и занапред да остане господстваща класа на обществото и да налага на цялото общество условията за живот на своята класа като регулиращ закон. Тя е неспособно да господства, защото е неспособна да осигури на своя роб дори робско съществуване и защото е принудена да го остави да изпадне до такова положение, при което тя трябва да го храни, вместо той нея да храни.

Обществото не може вече да живее под нейната власт, т.е. нейният живот е вече несъвместим с обществото.
Основното условие за съществуването и господството на буржоазната класа е натрупването на богатството в ръцете на частни лица, образуването и увеличаването на капитала; а условието за съществуването на капитала е наемният труд.

Наемният труд почива изключително върху  конкуренцията между работниците. Напредъкът на индустрията, чийто неволен и безсилен да му се противопостави носител е буржоазията, заменя изолирането на работниците през конкуренцията с тяхното революционно обединяване чрез асоциацията.

Така с развитието на едрата индустрия изпод краката на буржоазията се изтръгва самата основа, върху която тя произвежда и присвоява продуктите. Тя произвежда преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво  неизбежни.

 III. Социалистическа и Комунистическа литература

 1. РЕАКЦИОННИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

 а) Феодалният социализъм

Френската и английската аристокрация по своето историческо положение беше призвана да пише памфлети против съвременното буржоазно общество. Във френската Юлска Революция от 1830 г. и в английското движение за парламентарна реформа тя още веднъж беше бита от омразния парвеню.

За сериозна политическа борба не можеше вече да става дума. Оставаше й само литературната борба. Но в областта на литературата старите фрази от времето на Реставрацията[1][17] бяха станали невъзможни. За да възбуди симпатии, аристокрацията трябваше да даде вид, че не държи на своите собствени интереси и че формулира своя обвинителен акт против буржоазията само в интерес на експлоатираната работническа класа. Така тя си подготвяше удовлетворението да смее да съчинява пасквили за своя нов властелин и му нашепва на ухото повече или по-малко зловещи пророчества.
Така възникна феодалният социализъм – полупогребална песен и полупасквил, полуотглас от миналото и полузаплаха за бъдещето, който понякога улучва буржоазията в самото й сърце с горчива, остроумна, язвителна присъда, но винаги прави комично впечатление с пълната си неспособност да разбере хода на съвременната история.

Аристокрацията размахваше като знаме пролетарската просяшка торба, за да поведе народа подир себе си. Но винаги, когато той тръгнеше след нея, съглеждаше на задника й старите феодални гербове и се разбягваше с гръмък и непочтителен смях.

Тази комедия разиграха част от френските легитимисти и „Млада Англия“[2][18].
Когато феодалите доказват, че техният начин на експлоатация се различавал от буржоазната експлоатация, те забравят само, че са експлоатирали при съвсем други, сега вече отживели времето си обстоятелства и условия.

Когато изтъкват, че при тяхното господство не е съществувал съвременният пролетариат, те забравят само, че именно съвременната буржоазия е необходима издънка на техния обществен строй.

Впрочем те толкова малко крият реакционния характер на своята критика, че главното им обвинение против буржоазията се състои в това, че при нейното господство се развивала една класа, която ще вдигне във въздуха целия стар обществен строй.

Те много повече упрекват буржоазията, че създава революционен пролетариат, отколкото че изобщо създава пролетариат.

Затова в политическата практика те участват във всички насилствени мерки против работническата класа, а в обикновения живот, въпреки всичките си надути фрази, не изпускат случая да събират златните  ябълки[3][19] и да разменят вярност, любов и чест срещу печалба от търговия с овча вълна, захарно цвекло и ракия[4][20].

Както попът винаги е вървял ръка за ръка с феодала, така попският социализъм върви с феодалния.

Няма нищо по-лесно от това, да се придаде на християнския аскетизъм социалистическа окраска.

Нима християнството не ратуваше също против частната собственост, против брака, против държавата?

Нима то не проповядваше вместо тях благотворителност и просия, безбрачие и умъртвяване на плътта, отшелнически живот и църква? Християнският социализъм е само светената вода, с която попът ръси озлоблението на аристокрацията.

 б) Дребнобуржоазният социализъм

Феодалната аристокрация не е единствената съборена от буржоазията класа, условията на живота на която в съвременното буржоазно общество закърняха и отмират. Средновековното съсловие на гражданите и съсловието на дребните селяни бяха предшествениците на съвременната буржоазия.

В по-слабо развитите в индустриално и търговско отношение страни тази класа все още вегетира наред с възхождащата буржоазия.

В ония страни, в които се е развила съвременната цивилизация, се е образувала – и като допълнителна част на буржоазното общество постоянна отново се образува – нова дребна буржоазия, която се люшка между пролетариата и буржоазията.

Но конкуренцията непрекъснато запраща нейните членове в редовете на пролетариата и с развитието на едрата индустрия те виждат как се приближава времето, когато съвсем ще изчезнат като самостоятелна част на съвременното общество и ще бъдат заместени в търговията, в манифактурата и в земеделието с надзиратели и служещи.

В страни като Франция, където селяните са много повече от половината от населението, беше естествено писатели, които се обявяваха за пролетариата и против буржоазията, да си служат в критиката си на буржоазния строй с дребнобуржоазна и дребноселска мярка и да вземат страната на работниците от дребнобуржоазно гледище.

Така възникна дребнобуржоазният социализъм. Сисмонди стои начело на този вид литература не само във Франция, но и в Англия.
Този социализъм извънредно остроумно разчепкваше противоречията в съвременните производствени отношения. Той смъкна лицемерните труфила на икономистите. Той неопровержимо доказа разрушителното въздействие на машинното производство и на разделението на труда, концентрацията на капиталите и на земевладението, свръхпроизводството, кризите, неизбежната гибел на дребните буржоа и селяни, мизерията на пролетариата, анархията в производството, крещящата несъразмерност в разпределението на богатството, унищожителната индустриална война между отделните нации, разложението на старите нрави, на старите семейни отношения и на старите националности.
Но по своето „положително“ съдържание този „социализъм“ се стреми или да възстанови старите средства за производство и размяна, а с тях и старите отношения на собственост и старото общество, или насилствено отново да затвори съвременните средства за производство и размяна в рамките на старите отношения на собственост, които тези средства вече са разрушили и трябваше да разрушат. В двата случая той е едновременно и реакционен, и утопичен.
Цехова организация на манифактурата и патриархално селско стопанство – това е неговата последна дума.
В по-нататъшното си развитие това течение изби в малодушно хленчене[5][21].

 в) Немският, или „истинският“ социализъм

Френската социалистическа и комунистическа литература, която възникна под гнета на една господстваща буржоазия и е литературен израз на борбата против това господство, беше пренесена в Германия по времето, когато буржоазията там току започваше своята борба против феодалния абсолютизъм.

Немски философи, полуфилософи и „естети“ се нахвърлиха жадно върху тая литература и забравиха само това, че при пренасянето на тия съчинения от Франция едновременно с тях в Германия не бяха пренесени и френските условия на живот.

При немските условия френската литература загуби всяко непосредствено практическо значение и придоби чисто литературен облик. Тя неизбежно трябваше да се появи като безцелни размишления върху осъществяването на човешката същност. Така например за немските философи от XVIII в. исканията на първата френска революция имаха смисъл само като искания на „практическия разум“ изобщо, а изявяванията на волята на революционната френска буржоазия означаваха за тях законите на чистата воля, на волята, каквато тя трябва да бъде, на истински човешката воля.

Цялата работа на немските литератори се състоеше изключително в това, да съгласуват новите френски идеи със своята стара философска съвест или, по-точно, да усвоят френските идеи от своята си философска гледна точка.

Това усвояване стана по същия начин, по който човек изобщо усвоява чужд език – чрез превода.
Известно е, че на манускрипти, съдържащи класически съчинения на езическата древност, калугерите са писали над текста глупави житиета на католически светци.

Немските литератори постъпиха с нечестивата френска литература тъкмо наопаки. Те пишеха своите философски безсмислици под френския оригинал.

Например под френската критика на паричните отношения те написаха „отчуждаване на човешката същност“, под френската критика на буржоазната държава – „премахване на господството на абстрактно Всеобщото“, и т.н.

Вмъкването на тези философски изрази под френските изложения те кръстиха „философия на делото“, „истински социализъм“, „немска наука за социализъм“, „философско обосноваване на социализма“ и т.н.

Така френската социалистическо-комунистическа литература беше буквално кастрирана.

И тъй като в ръцете на германеца тя престана да изразява борбата на една класа против друга, германецът беше убеден, че е преодолял „френската едностранчивост“ и че отстоява вместо истинските потребности – потребността от истината и вместо интересите на пролетариата – интересите на човешката същност, на човека изобщо, на човека, който не принадлежи към никоя класа и изобщо действа не в действителността, а в мъглявите небеса на философската фантазия.

Този немски социализъм, който смяташе своите безпомощни школски упражнения за тъй сериозни и важни и ги разтръбяваше така кресливо, постепенно загуби своята педантична невинност.

Борбата на немската, особено на пруската буржоазия против феодалите и абсолютната монархия – с една дума, либералното движение – ставаше все по-сериозна.
Така на „истинския“ социализъм се представи желаният случай да противопостави на политическото движение социалистическите искания, да анатемоса по стара традиция либерализма, представителната държава, буржоазната конкуренция, буржоазната свобода на печата, буржоазното право, буржоазната свобода и равенство и да проповядва на народните маси, че от това буржоазно движение те нищо няма да спечелят, а, напротив, ще загубят всичко.

Немският социализъм своевременно забравяше, че френската критика, чието жалко ехо беше той, предполагаше съвременното буржоазно общество със съответстващите му материални условия на живот и съответната политическа конституция – все предпоставки, за чието извоюване в Германия тепърва ставаше дума.

Той служеше на немските абсолютистки правителства с тяхната свита от попове, школски наставници, поселячени юнкери и бюрократи като желано градинско плашило против застрашително надигащата се буржоазия.

Той беше сладникаво допълнение към горчивите камшични удари и куршуми, с които тези правителства усмиряваха въстанията на немските работници.
Ако „истинският“ социализъм стана по такъв начин оръжие в ръцете на правителствата против немската буржоазия, той и непосредствено отстояваше и реакционни интереси – интересите на немските градски жители.

В Германия действителната обществена основа на съществуващия строй е наследена от XVI в. и оттогава постоянно отново появяваща се в една или друга форма дребна буржоазия.

Нейното запазване е равносилно на запазването на съществуващия в Германия строй. Тя се бои от индустриалното и политическото господство на буржоазията, защото вижда в него своята сигурна гибел – от една страна, поради концентрацията на капитала, от друга – поради растежа на революционния пролетариат.

Струваше й се, че „истинският“ социализъм убива с един куршум два заека. И той се разпространи като епидемия.
Одеянията, изтъкани от умозрителна паяжина, извезани с цветя от красиви фрази, пропити със сълзите на сладникаво умиление – тези натруфени одеяния, в които немските социалисти загръщаха няколкото си мършави "вечни истини", само увеличаваха пласмента на тяхната стока сред тая публика.

От своя страна немският социализъм все повече разбираше своето призвание – да бъде високопарният представител на този слой градски жители.

Той провъзгласи немската нация за образцова нация и немския еснафин за образцов човек. На всяка негова низост той придаваше съкровен, възвишен, социалистически смисъл, който я превръщаше в нещо съвсем противоположно. Последователен докрай, той открито се опълчваше против „грубо-разрушителното“ направление на комунизма и възвести, че в своето величествено безпристрастие стои над всяка класова борба.

С много малко изключения всичко, което циркулира в Германия като УЖ социалистически и комунистически съчинения, спада към тая мръсна, развращаваща литература.[6][22]